Читать «Щиглецът» онлайн - страница 593

[Що се отнася до Пипа: въпреки че тя бе взела книгата за Оз, беше оставила огърлицата, заедно с едно писмо, което отворих с такова нетърпение, че буквално разкъсах плика, разкъсвайки и самото писмо. Идеята — която започнах да разбирам, след като коленичих и събрах парчетата — беше следната: обичала да ме вижда, времето, което прекарахме заедно в Ню Йорк, означавало много за нея, и кой друг на този свят би могъл да избере за нея такава прекрасна огърлица? била съвършена, повече от съвършена, но тя не можела да я приеме, това би било прекалено, съжалявала и — може би думите й били неуместни, ако било така, се надявала да й простя, но не трябвало да мисля, че тя не отвръща на любовта ми, защото ме обичала, обичала ме. (Обичаш ме? попитах се смутено.) Само че било сложно, не мислела само за себе си, но и за мен, защото и двамата, аз и тя, тъй като сме били преживели много сходни неща, ужасно много сме си приличали — прекалено много. И тъй като и двамата сме пострадали така тежко, толкова рано в живота си, така насилствено и непоправимо, по начин, който повечето хора не разбират и не биха могли да разберат, дали не било малко… рисковано? Дали не било въпрос на самосъхранение? Няма ли като две свръхчувствителни, преследвани от мисълта за смъртта личности да започнем прекалено много да разчитаме един на друг? Това не означавало, че тя не се справя добре в момента, защото се справяла, но всичко можело да се промени за миг за всеки от нас, нали? Връщането назад, рязкото хлъзване обратно надолу, нали това била опасността? Тъй като слабостите и дефектите ни били много сходни, дали нямало опасност единият да дестабилизира прекалено бързо другия? И макар че въпросът бе оставен някак да виси във въздуха, осъзнах незабавно и с немалко учудване какво искаше да каже тя. (Глупаво от моя страна — да не съм го забелязал досега, след всички онези травми, премазания крак, многото операции; очарователно провлеченият й глас, очарователно провлечената походка, бледността, постоянната склонност да обгръща с ръце тялото си, шаловете, пуловерите, обичая й да навлича много пластове дрехи, ленивата, сънлива усмивка: и самата тя, онази унесена Пипа от детството ни, беше възход и падение, морфиновата близалка, за която бях копнял толкова много години.)