Читать «Щиглецът» онлайн - страница 441

— Движението е много натоварено — каза незабавно Плат, хвърляйки поглед към майка си. — Попаднала в задръстване, на магистралата е някакъв ужас. Обадила се е на Форест — обърна се той към мен, — ще забавят началото на вечерята.

— Дали пък — каза госпожа Барбър, след като помълча замислено, — дали пък вие двамата с Тио да не излезете да пийнете по нещо? Да — каза тя решително, обръщайки се към Плат, като че ли въпросът беше вече решен, и кръстоса ръце. — Мисля, че това е отлична идея. Вие двамата излезте за по едно питие. — А ти — тя се обърна към мен с усмивка, — какъв ангел си ти! Благодаря ти толкова много за албума — и тя се пресегна и стисна ръката ми. — Най-прекрасният подарък на света.

— Но…

— Да?

— Нали Китси ще има нужда да дойде тук и да се освежи? — попитах, след като бях помълчал озадачено.

— Моля?

Двамата отново насочиха погледи към мен.

— Ако е играла голф? Няма ли да трябва да се преоблече? Надали иска да отиде у Форест с дрехите, в които е играла голф — допълних, гледайки ту него, ту нея, а после — след като нито един от двамата не отговори, допълних: — Не ми пречи да чакам тук.

Госпожа Барбър изду замислено устни, клепачите й бяха натежали и аз изведнъж разбрах — беше уморена. Не беше очаквала, че ще й се наложи да седи и разговаря с мен, но възпитанието я възпираше да го каже.

— Въпреки че — казах смутено и станах, — времето напредва, един коктейл би ми дошъл добре…

И точно в този момент телефонът в джоба ми, който бе мълчал цял ден, зазвъня силно: беше постъпило ново съобщение. Несръчно — бях толкова изтощен, че не можех да преценя къде ми е джобът — аз започнах да се ровя, за да го измъкна.

Разбира се, съобщението беше от Китси, претъпкано с емотикони. Здравей, Попси, закъсняв цялчас! Дано съм те хванала! Форест и Силия ще забавят вечерята, ще се видим у тях 9 pm, обичам те много най! Китс

xiv.

Пет-шест дни по-късно аз все още не се бях възстановил напълно от прекараната с Борис нощ — донякъде защото бях зает с клиенти, предстоящи търгове, огледи на вещи от разпродажби, а отчасти и защото почти всяка вечер имах кошмарни ангажименти заедно с Китси: празнични партита, официални вечери, „Пелеас и Мелизанда“ в „Метрополитън“, ставах в шест всяка сутрин и си лягах след полунощ, една вечер се прибрахме чак в два сутринта, почти не можех да отделя време за себе си и (което беше по-лошо) почти не оставаше време, в което да останем двамата насаме, което поначало би ме влудило, но при тези обстоятелства, затрупан от задължения и мобилизиран, за да преодолея умората, почти нямах време да мисля.

Цяла седмица бях чакал вторника, когато Китси излизаше вечерта с приятелки — не защото не исках да се видя с нея, а защото и Хоуби щеше да вечеря някъде навън и аз очаквах с нетърпение да остана сам, да хапна за вечеря нещо от хладилника и да си легна рано. Но в седем вечерта, когато затварях магазина, все още имаше работа за приключване. По някакво чудо се беше появил един специалист по вътрешно обзавеждане, за да заяви интерес към скъпите, демодирани и непродаваеми калаени съдове, които събираха прах на един шкаф още от времето на Уелти. Не разбирах много от калаени съдове, затова търсех необходимата ми статия в един стар брой на „Антикс“, когато Борис дотича откъм бордюра и почука на стъклената врата, пет минути след като вече я бях заключил. Плющеше дъжд; в леещия се на пристъпи порой той беше само един неясен силует в палто, но ритъмът на почукването ми беше познат от едно време, когато заобикаляше през вътрешния двор в дома на баща ми и почукваше рязко, за да му отворя.