Читать «Щиглецът» онлайн - страница 440

Изправих се покорно и заобиколих, за да застана зад нея. Познавах работата, с тази светлина като пред буря; беше суха игла, една от големите графики, изложени в музея „Морган“, известна като „Гравюрата за хиляда гулдена“: заради цената, която според легендата самият Рембранд трябвало да плати, за да я откупи обратно.

— Той е толкова придирчив — Рембранд. Дори в картините на религиозни теми — сякаш самите светци са слезли живи от небето, за да му позират. Тези два образа на свети Петър — тя посочи към малката рисунка на стената — напълно различни работи, правени по съвсем различно време, но това е един и същ човек, духом и телом, можеш да го разпознаеш, ако го видиш на някоя опашка, нали? Тази оплешивяваща глава. Същото лице — покорно, сериозно. С изписана по него доброта, и все пак, и едно постоянно далечно присъствие на тревога, на безпокойство. Едва забележимата сянка върху лицето на онзи, който ще се отрече.

Въпреки че тя продължаваше да гледа страниците на албума, аз установих, че съм се загледал в снимката на Анди и баща му, поставена в сребърна рамка на масичката до нас. Беше обикновена моментна фотография, но никой фламандски художник не би могъл да аранжира композицията по-умело, за да предаде предчувствието за нещастие, за преходност и гибел. Анди и господин Барбър, застанали на тъмен фон, свещите в стенните свещници зад тях — изгаснали, ръката на господин Барбър почиваше върху модел на кораб. Въздействието не би било по-смразяващо алегорично, ако бе положил ръката си върху череп. По-горе на стената, на мястото на пясъчния часовник, толкова обичан от майсторите на алегории за преходността и суетата на човешкия живот, имаше лишен от украси, малко зловещ стенен часовник с римски цифри на циферблата и черни стрелки — часът беше дванайсет без пет. Времето изтичаше.

— Мамо… — беше Плат, който връхлетя в стаята и се закова на място, когато ме видя.

— Не е необходимо да чукаш, скъпи — каза госпожа Барбър, без да вдига поглед от книгата, — винаги си добре дошъл.

— Аз… — Плат продължаваше да се блещи към мен. — Китси… — изглеждаше смутен. Пъхна ръце в издутите джобове на спортното си сако. — Тя ще се забави — обърна се той към майка си.

Госпожа Барбър изглеждаше учудена.

— О! — каза тя. Двамата се спогледаха и като че ли между тях прелетя нещо неизречено.

— Ще се забави ли? — попитах с дружелюбен тон, гледайки ту единия, ту другия. — Къде?

Отговор не последва. Плат — вперил неотклонно поглед в майка си — отвори уста, после я затвори. Госпожа Барбър остави съвсем спокойно каталога настрана и каза, без да ме поглежда:

— Е, знаеш ли, струва ми се, че тя днес отиде да играе голф.

— Така ли? — попитах с лека изненада. — Времето не е ли доста неподходящо за голф?