Читать «Щиглецът» онлайн - страница 437

xiii.

Като се вземе предвид как се чувствах, тоест едва ли не като на смъртно легло, измъчван от адско мигренозно главоболие и затънал в такава жестока потиснатост, че едва гледах, не виждах особен смисъл да държа магазина отворен. Затова, въпреки че слънцето беше изгряло и по улицата се бяха появили хора, аз обърнах табелката откъм страната, на която пишеше „затворено“ и — с Попчик, който подтичваше обезпокоено подир мен — се завлякох горе, измъчван от гадене заради пулсиращата болка зад очите, и се проснах полуприпаднал на леглото, за да си почина няколко часа преди вечерята.

Двамата с Китси трябваше да се срещнем в апартамента на майка й в осем без петнайсет, за да тръгнем оттам към дома на семейство Лонгстрийт, но аз подраних малко — отчасти защото исках да я видя за малко насаме, преди да отидем на вечеря; и отчасти защото имах нещо за госпожа Барбър — доста рядък каталог от изложба, който бях открил за нея на една от разпродажбите, на които ходеше Хоуби, „Гравюри по времето на Рембранд“.

— Не, не — каза Ета, когато отидох в кухнята и я помолих да почука на вратата на спалнята вместо мен, — тя е будна и е станала. Занесох й чай преди петнайсетина минути.

Под „будна и станала“ в случая с госпожа Барбър означаваше, че беше по пижама, с изподъвкани от кучетата пантофи, а на раменете й имаше нещо, което приличаше на стара наметка от скъп плат, част от официален тоалет.

— О, Тио! — възкликна тя, а лицето й грейна с трогателна, непресторена грозота, която ми напомни на Анди в редките случаи, когато наистина се радваше на нещо — като например, когато по пощата пристигна новият му двайсет и два инчов телескоп „Наглър“, или когато разкри с ликуване порно сайта на LARP, на който красавици с големи гърди размахваха мечове и се търкаляха с рицари, магьосници и така нататък. — Какво мило, мило дете си ти!

— Нямаш го, надявам се?

— Не… — тя запрелиства щастливо каталога, — колко съвършен жест от твоя страна! Никога, никога няма да повярваш, че бях на тази изложба като студентка в Бостън.

— Трябва да е била изключителна изложба — казах, отпускайки се в едно кресло. Чувствах се много по-щастлив, отколкото само преди час бих допуснал за възможно. Сред терзанията заради картината, страданията поради главоболието, отчаянието при мисълта за вечерята при семейство Лонгстрийт, питайки се как ще издържа цяла вечер на суфле със скариди, слушайки как Форест изяснява пространно възгледите си за икономиката, докато единственото, което ще ми се иска, е да се надрусам до безумие, се бях опитал да се обадя на Китси, с намерението да я помоля да излъже, че не сме добре, за да се измъкнем и да прекараме вечерта в леглото в нейния апартамент. Но — както се случваше вбесяващо често през свободните дни на Китси — никой не реагира на повикванията ми, никой не отговори на есемесите и мейловете ми, известията ми бяха посрещани с изщракване, което ги прехвърляше директно в гласова поща — „Трябва да си купя нов телефон“, беше казала тя капризно, когато споменах нещо за тези нейни чести изчезвания без възможност за комуникация, „нещо не е наред с моя…“, и макар че няколко пъти я бях молил да прескочим до магазина на „Епъл“ на отсрещния тротоар и да й купим нов, тя винаги си намираше някакво извинение: или опашките бяха прекалено дълги, или се налагаше да бърза занякъде, или нямаше настроение, или беше гладна, жадна, искаше да отиде до тоалетната — не можеше ли да го направим друг път?