Читать «Щиглецът» онлайн - страница 370

След като храната пристигна (азиатски фюжън, множество крехки пелмени, подредени като контрафорси на крепост, и пържен лук — ако се съдеше по изражението му, не му се понрави), аз зачаках сам да стигне до онова, което искаше да ми каже, каквото и да бе то. Копието на фалшивия документ за продажба, който бях написал на празна страница в един от старите кочани с квитанции на Уелти, с дата отпреди пет години, беше в джоба ми, но аз нямах намерение да го вадя, ако не се наложеше.

Беше помолил за вилица; измъкна с нея от ястието си, носещо малко притеснителното название „скорпионови скариди“, няколко ленти зеленчук, подредени като архитектурни елементи, и ги избута в края на чинията. После ме погледна. Малките му, проницателни очи се открояваха, яркосини, на розовото му като шунка лице.

— Знам за музея — каза той.

— Какво знаете? — попитах, след колеблива, неуверена пауза.

— О, моля ви. Отлично разбирате за какво говоря.

Усетих как страхът ме пронизва ниско в гръбнака, но внимавах да не вдигам очи от чинията: бял ориз и пържени зеленчуци, най-лекото ястие в менюто.

— Е, ако не възразявате, предпочитам да не говоря за това. Темата е болезнена за мен.

— Да, мога да предположа.

Той каза това с такъв присмехулен и предизвикателен тон, че аз вдигнах рязко поглед към него.

— Тогава загина майка ми, ако имате това предвид.

— Да, така е — той направи дълга пауза. — Тогава загина и Уелтън Блакуел.

— Точно така.

— Е, какво тогава. За това пишеше във вестниците, за Бога. Въпросът е обществено достояние. Но… — езикът му се стрелна по горната устна, — ето какъв е въпросът, който си задавам. Защо му беше на Джеймс Хобарт да разправя на целия град тази история — за това как сте се появили на прага му с пръстена на неговия партньор? Защото, ако си беше държал устата затворена, никой никога нямаше да направи връзката.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Много добре разбирате какво имам предвид. Вие притежавате нещо, което аз искам. Което искат много хора.

Престанах да се храня, ръката ми с пръчиците застина на половин път към устата. Спонтанният, необмислен импулс ме тласкаше да стана и да напусна ресторанта, но почти също толкова бързо дойде осъзнаването, че такава постъпка би била много глупава.

Рийв се облегна на стола си.

— Не казвате нищо.

— Това е, защото не намирам никакъв смисъл в думите ви — отвърнах рязко, оставяйки пръчиците, и в някакъв светкавичен проблясък — събуден може би от бързината на жеста — мислите ми се насочиха към моя баща. Как би се справил той с такава ситуация?

— Изглеждате много смутен. Питам се защо.

— Предполагам, защото не виждам каква е връзката между всичко това и скрина. Защото бях останал с впечатлението, че той е поводът да бъдем тук.