Читать «Щиглецът» онлайн - страница 359

х.

Навикът да се дрогирам, макар и през ден, все пак си беше навик, както Джеръм често ми бе напомнял, особено когато решах да не се придържам прекалено стриктно към схемата „през ден“. Ню Йорк беше пълен с всякакви страхове, които ме преследваха ежедневно, в подлезите, сред тълпите; споменът за внезапно връхлетялата експлозия така и не ме бе напуснал, бях в постоянно очакване нещо да се случи, винаги следях за това нещо с ъгълчето на окото си, определени струпвания на хора на публични места можеха да отключат това военновременно усещане за нещо непосредствено предстоящо, достатъчно бе някой да се изпречи на пътя ми или да мине покрай мен прекалено бързо, подминавайки ме под неочакван ъгъл, и сърцето вече започваше да се блъска панически, като механичен чук, в гърдите ми, принуждавайки ме да тръгна, препъвайки се, към най-близката пейка в парка; а обезболяващите хапчета на баща ми, които първоначално бях започнал да вземам, за да овладявам почти неконтролируемата си тревожност, ми осигуряваха такова блажено бягство от действителността, че скоро започнах да ги вземам просто за да си доставям удоволствие: първо си позволявах това удоволствие само през уикендите; после — вечер, когато се прибирах от колежа, после започнах да позволявам на мъркащата, ефирна наслада да ме обгръща всеки път, когато се чувствах нещастен или отегчен (а за съжаление това се случваше доста често); по това време направих и паметното откритие, че дребните хапчета, които дотогава бях пренебрегвал, защото бяха толкова мънички и предполагах, че са слаби, бяха буквално десетки пъти по-силни от таблетките „Викодин“ и „Перкосет“, които бях почнал да гълтам с шепи — „Оксиконтин“, 80 милиграма, доза, достатъчна да убие човек с непоносимост към препарата — но на този етап аз определено не бях такъв човек, и когато накрая привидно бездънната ми съкровищница на перорални невролептици се опразни, малко преди осемнайсетия ми рожден ден, бях принуден да започна да ги купувам по улиците. Дори дилърите ме упрекваха за сумите, които харчех, хиляди долари всяка седмица; Джак (предшественикът на Джеръм) ми се беше карал неведнъж за това, седнал на мръсното кресло-чувал, откъдето ръководеше бизнеса си, броейки моите стотачки, новички, току-що изтеглени. „Със същия успех можеш да ги гориш, братко.“ Хероинът беше по-евтин — петнайсет долара дозата. Дори да не си го инжектирах — Джак старателно ми беше записал кое колко ще ми струва от вътрешната страна на кутия от хамбургер — очакваният разход щеше да е много по-приемлив, някъде около четиристотин и петдесет долара месечно.

Но аз си инжектирах хероин само ако ми предложеха — веднъж тук, веднъж там. Колкото и да ми харесваше, и макар постоянно да изпитвах нужда да го правя, не си го купувах. Никога нямаше да имам основание да спра. Докато с хапчетата не само че разходите бяха фактор, който ми помагаше да контролирам навика си, но имах и отлична причина да слизам всеки ден долу и да продавам мебели. Мит беше, че не можеш да функционираш правилно, ако ползваш опиати: венозното инжектиране беше едно, но за човек като мен, склонен да подскача при изпърхването на гълъб на тротоара, засегнат толкова тежко от посттравматично стресово разстройство, че едва не бях започнал да се треса конвулсивно като паралитик, хапчетата бяха ключът към възможността да работиш не само компетентно, но и високоефективно. Алкохолът правеше хората отпуснати и им пречеше да се концентрират: достатъчно бе само да видя как Плат Барбър седи в „Джей Джи Мелън“ в три часа следобед, потънал в самосъжаление. Що се отнася до баща ми, дори когато изтрезнееше, у него си оставаше несръчността на мъртвопиян боксьор, не беше в състояние да натиска точните клавиши на телефона или да настрои таймера в кухнята, хората наричаха това „скапване на мозъка“ — увреждането на мозъка от сериозно пиене, нелечим неврологичен проблем. Той разсъждаваше доста налудничаво, не беше в състояние да се задържи на нито едно работно място. А пък аз… е, може да нямах постоянна приятелка, нито пък някакви приятели, достойни за това определение, извън онези, които употребяваха наркотици, но пък работех по дванайсет часа дневно, стресът не бе в състояние да ме извади от строя, носех костюми на „Том Браун“, общувах усмихнато с хора, които не можех да понасям, ходех на плуване два пъти седмично и играех тенис понякога, не употребявах захар и консервирани храни. Държах се непринудено, бях представителен, бях слаб като струна, не си позволявах да се отдавам на самосъжаления или негативно мислене от какъвто и да било вид, бях отличен търговец — всички го казваха — и бизнесът ми вървеше така добре, че почти не забелязвах липсата на сумите, които харчех за дрога.