Читать «Шумът на времето» онлайн - страница 81

Джулиан Барнс

Които го познаваха - познаваха го. Които имаха уши - чуваха музиката му. Но как изглеждаше на онези, които не го познаваха, на младите, които искаха да разберат как се движи светът? Как можеха да не го съдят? И как би изглеждал на самия себе си като млад, застанал край пътя, по който прелита призрачно лице в служебен автомобил? Навярно това беше една от трагедиите, които ни поднася животът: обречени сме на стари години да се превърнем в онова, което най-мнош сме презирали в младостта си.

Той присъстваше на партийни събрания, както го инструктираха. Оставяше ума си да се рее по време на безкрайните изказвания и ръкопляскаше, когато другите ръкопляскаха. Веднъж един приятел го попита защо е ръкопляскал на реч, в която Хренников яростно го критикува. Приятелят си мислеше, че е било ирония или самоунижение. Но истината бе, че изобщо не слушаше.

Онези, които не го познаваха и следяха музиката му отдалече, можеше и да забележат, че Властта спази уговорката, която Поспелов предложи от нейно име. Дмитрий Дмитриевич Шостакович бе приет в Светата църква на Партията, а след малко повече от две години неговата опера - вече преименувана на „Катерина Из-майлова“ - бе одобрена и имаше премиера в Москва. „Правда“ благочестиво коментира, че творбата е била несправедливо дискредитирана по време на култа към личността.

Последваха постановки в страната и чужбина. Всеки път той си представяше какви опери би могъл да напише, ако тази част от кариерата му не беше убита. Можеше да постави на сцена не само „Нос“, но и целия Гошл. Или поне разказа „Портрет“, който отдавна го очароваше и не излизаше от главата му. Това бе разказ за млад и талантлив художник на име Чартков, който продава душата си на дявола срешу една торба златни рубли: фаустовски договор, носещ успех и популярност Кариерата му влиза в контраст е тази на един негов състудент от академията, който отдавна е заминал да работи и учи в Италия и чиято почтеност може да се мери само е неговата неизвестност Когато най-после се връща от чужбина, той показва една-един-ствена картина; тя обаче посрамва цялото творчество на Чартков - и Чарков го знае. Почти библейската поука на разказа бе следната: Който притежава талант, трябва да бъде по-чист по душа от всеки друг.

В „Портрет“ имаше ясен, двупосочен избор: почтеност или поквара. Почтеността е като девствеността: веднъж загубена, не подлежи на възстановяване. Но в реалния свят, особено в онзи негов екстремен вариант, където бе живял той, нещата не стояха така. Имаше и трети вариант: почтеност, съчетана е поквара. Можеше да бъдеш едновременно и Чертков, и неговото посрамващо го алтер еш. Точно както можеше да бъдеш и Галилей, и неговият колега.