Читать «Шумът на времето» онлайн - страница 72

Трябва да я опознаеш. Трябва да пишеш за нея - е думи, или в неговия случай е музика. Вярваше, че ако мислим за смъртта по-отрано в живота си, ще допускаме по-малко грешки.

Не че самият той не бе допускал купища грешки.

А понякога си мислеше, че би допуснал същия брой грешки, дори и ако не се тревожеше толкова често за смъртта.

Друг път си мислеше, че именно смъртта го ужасява най-мнош.

Вторият брак - това беше една от грешките му.

Нита почина, а след това, само година по-късно, почина и майка му. Двете най-силни женски присъствия в живота му - неговите водачки, наставнички, защит-нички. Чувстваше се много самотен. Току-що бяха убили операта му за втори път. Знаеше, че е неспособен на неангажиращи връзки е жени; нуждаеше се от съпруга до себе си. И тъй, докато председателстваше журито за най-добър масов хор на Световния младежки фестивал, Маргарита привлече погледа му. Някои казваха, че приличала на Нина Василиевна, но той лично не забелязваше прилика. Работеше в Комсомола и може би нарочно я бяха поставили на пътя му, макар че това не го извиняваше. Тя не познаваше музиката и нямаше отношение към нея. Опита се да прояви интерес, за да му ушди, но не успя. Никой от неговите приятели не я хареса, никой не одобри брака му, който, разбира се, бе сключен внезапно и тайно. Галя и Максим не я приеха - какво друго би могъл да очаква, след като тя така бързо замести майка им?, - а поради това и тя не ги прие. Един ден, докато му се оплакваше от тях, той каза е напълно сериозна физиономия:

- Защо не убием децата и после да си живеем щастливо?

Разделиха се, после се разведоха. Не по нейна вина -изцяло по негова. Той я бе поставил в невъзможно положение. От самота бе изпаднал в паника. Е, това не беше нещо ново за него.

* * *

Освен съдия по волейбол той беше и арбитър по тение. Веднъж в един кримски санаториум за висиш служители му се наложи да ръководи игра с участието на генерал Серов, тогавашния началник на КГБ. Всеки път когато генералът оспорваше някое негово решение, той се наслаждаваше на временната си власт и отсичаше: „Със съдия не се спори“. Това бе един от малкото разговори с Властта, които му бяха приятни. Беше ли наивен? Разбира се. Но дотолкова бе свикнал със заплахи, натиск и гнусно насилие, че не проявяваше необходимата подозрителност към хвалбите и приветствените думи. А и не беше единственият заблуден. Когато Никита Кукурузника заклейми култа към личността, когато грешките на Сталин бяха признати и някои от жертвите посмъртно реабилитирани, когато хората започнаха да се връщат от лагерите и когато издадоха „Един ден на Иван Денисович“, как милиони мъже и жени да не се обнадеждят? Нямаше значение, че свалянето на Сталин означаваше реабилитация на Ленин, че промените в политическата линия често имаха за цел просто да отстранят съперниците и че според нега романът на Солженицин беше позамазал действителността, която бе десет пъти по-лоша -дори и така, как милиони мъже и жени да не се изпълнят е надежда и да не вярват, че новите управници са по-добри от старите?