Читать «Шумът на времето» онлайн - страница 70

Веднъж той попита Нита дали смята да го напусне.

Тя се засмя и отвърна: „Не, освен ако А. открие нова частица и спечели Нобелова награда“. И той също се засмя, защото не можеше да пресметне вероятността за двете събития. Някои хора не биха разбрали това, че той се засмя. Е, нищо чудно.

Едно нещо обаче го възмущаваше. Когато всички заедно ходеха да почиват на Черно море, обикновено в различни санаториуми, А. често пристигаше със своя буик да изведе Нита на разходка. Тия разходки не бяха проблем. Той пък си имаше своята музика - умееше да намира пиано където и да е. А. не умееше да кара, затова имаше шофьор. Не, и шофьорът не беше проблем. Цялата работа беше в буика. А. беше купил буика от репатрирани арменци. Бяха му позволили да го направи. Там беше проблемът. На Прокофиев му разрешиха форд; на А. разрешиха буик; на Слава Ростропович му дадоха опел, след това още един опел, после лендровьр и накрая мерцедес. Но на него, Дмитрий Дмитриевич Шостакович, не се полагаше вносен автомобил. С течение на годините можеше да избира между КИМ-10-50, ГАЗ-МИ, „Победа“, „Москвич“ и „Волга“... Така че, да, завиждаше на А. заради буика е хромираните части, кожените седалки, красивите фарове и перките отзад, мекия шум на двигателя и оживлението, което създаваше където и да отидеше. Този буик беше почти като живо същество. А вътре седеше жена му, Нина Ва-силиевна със златните очи. И въпреки всичките му принципи това понякога също беше проблем.

Той намери разказа на Мопасан - онзи за любовта без граници, без мисъл за утрешния ден. Ето какво бе забравил: че на другия ден младият гарнизонен комендант бил строго порицан за произволно обявеното извънредно положение, а целият му батальон - наказан е прехвърляне в другия край на Франция. А после Мопасан си позволяваше да фантазира за собственото си повествование. Може би това не било (както предполагал той, авторът, отначало) героична любовна история, достойна за Омир и античността, а просто някаква случка от евтино модерно романче; и може би комендантът вече се хвалел пред препълнената офицерска столова с мелодраматичния си жест и неговата сексуална награда. Подобно оскверняване на роман-тиката е твърде вероятно в съвременния свят, заключаваше Мопасан, дори първоначалният жест и любовната нощ да са били с чисти помисли.

От размишленията за разказа той премина към мисли за някои от нещата, които се бяха случили в неговия живот. Радостта на Нита от чуждото възхищение; шегата й за Нобеловата награда. И сега се питаше дали не би трябвало да се види по друг начин - като мосю Парне, съпруга търговец, заключен извън града и принуден да прекара една нощ под стража в чакалнята на ан-тибската гара.

Той отново насочи вниманието си към ухото на шофьора. На запад шофьорът беше слуга. В Съветския съюз - представител на добре платена и достойна професия. След края на войната мнозина шофьори бяха механици е военен опит. Към шофьора трябваше да се отнасяш е уважение. Никога да не критикуваш стила му на каране или състоянието на колата, защото и най-дребният такъв коментар често вкарваше колата в сервиз за две седмици поради някакво тайнствено заболяване. Трябваше и да си затваряш очите пред факта, че когато не ти трябва шофьор, той вероятно работи за себе си. Трябваше да му се докарваш и така бе правилно - в някои отношения той беше по-важен от теб. Имаше дори толкова преуспели шофьори, че разполагаха със свои лични шофьори. Имаше ли толкова преуспели композитори, че други да композират за тях? Вероятно; носеха се такива слухове. Говореше се, че Хренников бил толкова зает да печели обичта на Властта, че му оставало време само да нахвърля своята музика, а други я оркестрирали вместо него. Може би, но и да беше вярно, нямаше кой знае какво значение - музиката нито щеше да спечели, нито да загуби, ако Хренников я оркестрираше сам.