Читать «Шумът на времето» онлайн - страница 23

- Много добре. Днес е събота. Часът е дванайсет и можете да си вървите. Но ще ви дам само четирийсет и осем часа. В понеделник точно в дванайсет ще си спомните безпогрешно всичко. Трябва да разровите паметта си за всяка подробност от всички обсъждания на заговора срещу другаря Сталин, на които сте един от главните свидетели.

Свършено беше с него. Разказа на Нита какво са говорили и под нейните утешителни думи усети, че и тя го смята за мъртъв. Знаеше, че трябва да защити най-близките си, а за целта е необходимо да бъде спокоен, но треската на ужаса беше неудържима. Изгори всичко, което можеше да се сметне за улика - само че след като са те обявили за народен враг и съучастник на убиец, всичко около теб се превръща в улика. Със същия успех можеше да изгори целия апартамент. Боеше се за Нита, за майка си, за Галя, за всеки, който някога е стъпвал в апартамента му.

„Не можеш да избягаш от съдбата си.“ И тъй, той щеше да умре на трийсет години. Вярно, по-стар от

Перголези, но по-млад дори от Шуберт. И от самия Пушкин, между другото. Името и музиката му щяха да бъдат заличени. Не само че нямаше да съществува, но и никога нямаше да е съществувал. Беше грешка, която бързо се коригира - лице от снимка, изчезнало при следващото й отпечатване. И дори ако в някой бъдещ момент го изровеха от гроба, какво щяха да намерят? Четири симфонии, един концерт за пиано, няколко ор-кестрови сюити, две пиеси за струнен квартет, но нито един завършен квартет, малко музика за пиано, соната за виолончело, две опери, малко филмова и балетна музика. С какво щяха да го запомнят? С операта, която му донесе позор, със симфонията, която благоразумно оттегли? Може би неговата Първа симфония щеше да звучи като весела прелюдия към концертите от зрели творби на композитори, имали щастието да го надживеят.

Но осъзнаваше, че дори и това е фалшива утеха. Нямаше значение какво мисли самият той. Бъдещето щеше да си каже тежката дума. Например, че неговата музика е била съвсем незначителна. Че би могъл да постигне нещо като композитор, ако от суетност не се е замесил в предателски заговор срещу държавния глава. Знае ли някой в какво ще повярва бъдещето? Ние очакваме твърде много от него - с надеждата, че то ще оспори настоящето. И знае ли някой каква сянка ще хвърли неговата смърт върху семейството му? Представи си как шестнайсетгодишната Галя излиза от някое сибирско сиропиталище с твърдото убеждение, че родителите й са я изоставили най-безсърдечно, и без да знае, че баща й е написал дори една музикална нота. Когато започнаха заплахите срещу него, той каза пред приятели: „Дори да ми отрежат ръцете, ще захапя писалката и ще продължа да пиша музика“. Това бяха думи на непокорство, целящи да ободрят всички, включително и самия него. Но те не искаха да отрежат ръцете му, неговите малки, „неклавирни“ ръце. Можеше да им хрумне да го измъчват и той щеше веднага да потвърди всичко, което му кажат, защото не можеше да търпи болка. Щяха да сложат пред него списък с имена и той щеше да обвини всички. За кратко щеше да казва „не“, което скоро щеше да се превърне в „да“, „да“, „да“ и „да“. „Да, по това време бях в апартамента на маршала.“ „Да, чух го да казва каквото твърдите, че е казал.“ „Да, този генерал и онзи политик участваха в заговора, лично ги видях и чух.“ Но нямаше да има мелодрама-тично рязане на ръце, само делови изстрел в тила.