Читать «Шумът на времето» онлайн - страница 10

След смъртта му неговата вдовица остана без доходи, с две дъщери и музикално надарен син на петнайсет години. За да ги издържа, София Василиевна се трудеше от сутрин до вечер. Работеше като машинописка в Палатата за мерки и теглилки и даваше уроци по пиано срещу заплащане в хляб. Понякога той се питаше дали всичките му тревоги не са започнали със смъртта на баща му. Но предпочиташе да не вярва в това, защото то бе почти като да обвинява Дмитрий Болеславович. Навярно би било по-правилно да се каже, че от онзи момент всичките му тревоги се удвоиха. Колко пъти бе кимал в съгласие с ония тържествено-насърчителни думи: „Сега ти трябва да бъдеш мъжът в семейството“. Те го обременяваха с очаквания и чувство за дълг, каквито нямаше сили да носи на раменете си. А и здравето му открай време бе крехко: твърде добре познаваше опипващите ръце на лекаря, почукването, слушалките, сондата, скалпела, санаториума. Все чакаше обещаната мъжественост да съзрее у него. Но знаеше, че лесно се разсейва; че е по-скоро своенравен, отколкото твърд и упорит. Оттам и провалът на опита му да се засели при Юргенсен.

Майка му беше непреклонна жена - както по темперамент, така и по необходимост. Тя го закриляше, работеше за него, възлагаше му всичките си надежди. Разбира се, че я обичаше - как иначе?, - но имаше... трудности. По-силните неминуемо влизат в сблъсъци; по-слабите също тъй неминуемо гледат да ги избягват. Баща му винаги бе избягвал трудностите, отнасяше се с чувство за хумор и уклончивост както към живота, така и към съпругата си. Затова и синът, макар да знаеше, че е по-решителен от Дмитрий Болеславович, рядко оспорваше властта на майка си.

Но той знаеше, че тя има навика да чете дневника му. И нарочно пишеше там за някоя предстояща след две-три седмици дата: „Самоубийство“. Или понякога: „Сключване на брак“.

Тя също умееше да заплашва. Всеки път когато той се опитваше да напусне дома си, София Василиевна казваше на другите, но в негово присъствие: „Синът ми първо ще трябва да мине през трупа ми“.

И двамата нямаха представа доколко сериозен е другият.

* * *

Веднъж той стоеше зад кулисите на камерната зала на Консерваторията, обзет от униние и самосъжаление. Все още беше студент и първото публично изпълнение на музиката му в Москва не мина добре - публиката очевидно предпочиташе творчеството на Шеба-лин. Тогава един мъж във военна униформа изникна до него с утешителни думи: така започна приятелството му с маршал Тухачевски. Маршалът действаше като негов покровител, уреди му стипендия чрез командира на Ленинградския военен окръг; беше верен и услужлив. Напоследък казваше на всичките си познати, че според него „Лейди Макбет от Мценска околия“ е първата класическа съветска опера.

Досега маршалът само веднъж не бе успял да му помогне. Тухачевски бе убеден, че едно преместване в Москва е най-добрият начин да ускори кариерата на протежето си, и обеща да организира прехвърлянето. Естествено, София Василиевна се възпротиви: синът й е твърде крехък, твърде изнежен. Кой ще го наглежда дали си пие млякото и дали си яде кашата, ако майка му не е до него? Тухачевски имаше властта, влиянието, финансовите ресурси; но София Василиевна все още държеше ключа към душата му. И тъй, той остана в Ленинград.