Читать «Шумът на времето» онлайн - страница 8

Почти толкова запален беше и по „Княз Игор“, и по „Садко“ на Римски-Корсаков. Защо пък да не чуе и тази възхвалявана нова опера, „Лейди Макбет от Мцен-ска околия“?

И тъй, наредиха на композитора да посети представлението на творбата си на 26 януари 1936 г. Щеше да присъства другарят Сталин; също и другарите Моло-тов, Микоян и Жданов. Те заеха местата си в правителствената ложа. За зла участ, тя се намираше непосредствено над ударните и духовите инструменти. А точно в „Лейди Макбет“ тези инструменти не се отличаваха със скромност и сдържаност.

Спомни си как гледаше правителствената ложа от ложата на директора, където бе седнал. Сталин се криеше зад една завеска - отсъстващо присъствие, към което угоднически се въртяха другите видни другари, знаейки, че ги наблюдават. При дадените обстоятелства както диригентът, така и оркестърът бяха изнервени. В интерлюдията преди сватбата на Катерина духовите и ударните инструменти изведнъж засвириха по-силно, отколкото той бе отбелязал. А после това своеволие зарази като вирус и всички останали. Дори и да го забеляза, диригентът беше безсилен да им попречи. Оркестърът свиреше все по-оглушително; и всеки път щом ударните и духовите инструменти гръм-ваха във фортисимо под правителствената ложа - тъй мощно, че стъклата трепереха, - другарите Микоян и Жданов потръпваха театрално, обръщаха се към фигурата зад завеската и явно подмятаха някоя подигравателна забележка. Когато в началото на Четвърто действие публиката погледна нагоре към правителствената ложа, тя беше празна.

След изпълнението той си стегна куфарчето и отиде направо на Северната гара да хване влака за Архан-гелск. Спомни си как мислеше, че правителствената ложа е специално бронирана със стоманени плочи, за да предпази високопоставените гости от покушение. Но неговата ложа нямаше защита. По това време още не бе навършил трийсет, а жена му беше бременна в петия месец.

* * *

1936 г. Той винаги изпитваше суеверен страх от високосните години. Като мнозина други вярваше, че те носят нещастие.

Двигателят на асансьора забуча отново. Когато разбра, че кабината е отминала четвъртия етаж, той вдигна куфарчето от земята. Чакаше вратата да се отвори, да види униформа и утвърдително кимване, а после насреща му да се протегнат ръце и да се впият в китката му. Което би било съвсем излишно при неговата готовност да ги придружи, да ги махне от сградата кол-кото се може по-далече от жена му и детето.

После вратата на асансьора се отвори и отвътре излезе съсед, чието равнодушно кимване имаше за цел да не изрази каквото и да било - дори не изненада, че го вижда навън в толкова късен час. Той отвърна с леко навеждане на глава, пристъпи в кабината и натисна един бутон напосоки. Слезе два-три етажа, изчака няколко минути, после се върна на петия, където поднови бдението си. Беше се случвало и преди, все по същия начин. Думи не се разменяха никога, защото думите бяха опасни. Имаше някакъв малък шанс да изглежда като мъж, унизително изхвърлян навън от съпругата си нощ след нощ; или като нерешителен мъж, който нощ след нощ се опитва да избяга от жена си и пак се връща. Но най-вероятно изглеждаше точно такъв, какъвто си беше - човек като стотици други в града, очакващ нощ след нощ да го арестуват.