Читать «Ширината на света» онлайн - страница 15

С мъка я бях убедила да позволи на Делф и мен да си опитаме късмета — да прекосим Мочурището и да подновим битката срещу чудовищата. И ето че някакви типове, владеещи магия, действително ни бяха проследили и нападнали, но бяха ли те Маладони? Съществуваха ли изобщо подобни същества? Все пак от войната насам бяха изминали осем века. Много неща можеха да се случат за толкова време.

По изражението на Делф отгатнах, че и в неговата глава се върти същото.

— Може пък Маладоните да са били победени — подхвърли той. — От хората, които сега живеят тук.

— Но как? — погледнах го невярващо. — Те дори не си служат с магия.

— Не бъди толкова уверена — вметна Петра.

Махнах с ръка.

— Не сме видели никой да го прави, освен онези двамата в „Свети Некро“. Нито онзи с черните дрехи, дето ни завари в църквата, нито другият, който ни следеше от ресторанта. Иначе нямаше да сме тук, нали? — Замълчах за секунда. — Има и друго. Преди да надяна ръкавицата, техните пръчки можеха да усетят знака с трите куки. Той е нашият символ — мир, надежда, свобода. Всичко, което Маладоните са ненавиждали. Откъде ще знаят за него, ако не са от тях?

Петра отвори уста да възрази, но се отказа. Делф също изглеждаше объркан.

Аз самата се чувствах толкова уморена, че мозъкът ми отказваше да работи. Таблото отново забръмча и пластините се запремятаха лудешки, подобно на моите мисли. Ами ако грешах? Ако Маладоните изобщо не контролираха това място?

Ако Астрея Прайн и себеподобните й бяха направили колосална грешка, обричайки всички Уъгморти на най-безрадостното възможно съществуване?

Сведох очи към пръчката си. За какво ми беше цялата тази магия, ако нямаше битки за водене? Войни за печелене? Страховити врагове за побеждаване? Ето че аз бях тук, а брат ми Джон — у дома в Горчилище, под опеката на Моригон, която го бе превърнала в нещо напълно неузнаваемо. Нима го бях изоставила напразно? Но после ме осени внезапна мисъл, която всъщност винаги бе витала в дъното на съзнанието ми.

Ами родителите ми? Моят дядо?

Дали те не бяха тук, в Честен?

Изправих гръб, ободрена от тази възможност. Ако претърсех мястото както трябва, нищо чудно и да ги откриех.

— Май нещата не се връзват, а? — рече Делф, който ме наблюдаваше внимателно.

— Кое не се връзва?

— Твоят дядо Върджил е бил Екскалибур, нали?

— Да.

— Екскалибур? — попита заинтригувано Петра.

— Нещо като могъщ магьосник по рождение — поясни Делф. — И е напуснал Горчилище сред кълбо от пламъци преди много време, когато Вега и аз сме били още съвсем малки.

Петра изглеждаше смаяна, но си премълча.

— Знам всичко това, Делф — пресякох го аз малко рязко, очаквайки да мине по същество.

— Значи може да е дошъл тук.

— Да, мина ми през ума. Тъкмо си мислех дали няма да го открием наоколо. Както и родителите ми.

— И щом е пристигнал, да е видял същото, което и ние — продължи той, сякаш не ме беше чул.

— Имаш предвид, мирно място, където всички преливат от щастие и са добре нахранени? — рекох иронично.