Читать «Ширината на света» онлайн - страница 17

Макар да бе тъмно, знаех, че лесно ще видим влака при влизането му в гарата, защото купетата са осветени отвътре.

По лицата на останалите личеше, че са не по-малко любопитни от мен. Грохотът вече бе почти оглушителен и аз се напрегнах в очакване фаровете на локомотива всеки момент да блеснат насреща ни.

Но това не стана. Звукът просто заглъхна и той така и не се появи.

— Какво се случи? — възкликна удивено Делф.

— Има само един начин да разберем — отвърнах и станах от мястото си. Другите ме последваха.

Слязохме до голямата чакалня и се озърнахме наоколо.

— Вега Джейн, може би няма да навреди, ако ни направиш пак невидими — отбеляза тихо Делф.

Кимнах, обгърнах всички ни с вълшебната нишка и завъртях пръстена. Вече бяхме в безопасност от чужди погледи. Закрачихме предпазливо и аз отново долових някакъв звук, но не бях сигурна откъде идва.

Преминахме стъкления портал и се изправихме на ръба на перона. В краката ни се точеха лъскавите метални релси, по които се движеха влаковете, с дебели квадратни греди, положени перпендикулярно между тях. Умно изобретение.

Помислих си с тъга, че брат ми Джон би могъл да сътвори нещо подобно, ако му се предостави възможност.

— И защо влакът не спря тук? — прошепнах.

— Не само не спря — допълни Петра, — но изобщо не се появи. Къде ще отиде, щом се движи само по релси?

— Именно — обади се и Делф. — И какъв е смисълът да идва до Честен, ако ще подминава гарата? А беше адски близо, иначе нямаше да го чуваме така.

— Може да има и друго място за спиране — сведох поглед надолу. — Под земята?

— Защо пък там? — повдигна вежди Петра.

По кожата ми полазиха мравки, както често се случваше, щом в мен заговореше инстинктът. А аз се бях научила да разчитам на него.

— А защо изобщо влак ще пристига по никое време? — контрирах я.

— Защото сега всички спят — отвърна Делф. — А в цялата работа има нещо тайно. Ей там има стълбище. Да вървим да проверим.

Отидохме до стълбището и се взряхме надолу, но в подножието му бе тъмно като в рог и не се виждаше нищо. Вдигнах пръчката, изрекох заклинанието и гледката начаса се проясни.

— Голяма врата — рече Делф. — С цял куп знаци, гласящи „Влизането забранено“.

— Бас държа, че е заключена — додаде Петра.

Нямах съмнение, че е така. Поведох групата към нея и щом стигнахме, насочих пръчката.

— Ингресио!

Ключалките щракнаха, а едно от крилата се открехна няколко пръста. Натиснах бравата и го побутнах колкото да влезем.

Озовахме се в кратък проход, с друга врата в дъното. Преминахме и нея и заслизахме по ново стръмно стълбище.

Продължихме напред по още стълби и коридори, докато накрая вече ми се струваше, че сме на цял километър под земята.

Стигнахме до огромно, влажно, тъмно пространство. Нищо чудно да бе също толкова просторно, колкото и чакалнята горе.

— Чувате ли това? — промълви Делф, сочейки към нова врата, вградена в стената.

Долепихме уши до нея. Действително отвъд се носеше свистене и потракване, доста по-тихо от предишния грохот.

Изрекох заклинанието Кристиладо магнифика и пред погледите ни се разкри дълга зала, пълна с народ — мъже, жени и дори малки деца. А до тях беше спрял влакът, с угаснали прозорци, макар от комина на локомотива все още да се виеше дим.