Читать «Ширината на света» онлайн - страница 13

И накрая го видяхме — дълго нещо, състоящо се от свързани метални коли. В началото му имаше чудовищна черна машина, в сравнение с която онези по улиците изглеждаха като детски играчки.

Коминът, издигащ се на носа й, бълваше кълба от дим. Тя постепенно намали ход и с пухтене се скри зад една голяма сграда.

Спогледахме се и тръгнахме към сградата. Щом доближихме, вратите и се отвориха и пропуснаха голяма тълпа излизащи хора.

Отвътре се разнесе приятен, мелодичен глас:

— Експресният влак за Голям Честен потегля в 9:10 часа. Оправомощените пътници могат да се качват. Моля дамите, господата, а също и децата да внимават за разстоянието между перона и стъпалото на влака.

— Експресен влак? — рече Делф.

— Явно още един начин за придвижване на тукашните — произнесох бавно.

— Голям Честен? — додаде Петра. — Какво, по дяволите, е това?

— Очевидно място, различно от… обикновения Честен. И съдейки по името, по-голямо от него.

Но нещо друго в казаното от приятния глас ме чоплеше. Кои бяха оправомощените пътници?

Пред нас се издигаше тухлената сграда, в която току-що бе влязъл влакът. Надписът отпред гласеше ЖЕЛЕЗОПЪТНА ГАРА ЧЕСТЕН.

Погледът ми се плъзна по обширната фасада.

— Мисля, че току-що открихме своето скривалище.

— Какво, вътре, сред всички тези хора? — рече скептично Петра.

— Тъкмо това е идеята — отвърнах. — Да вървим.

TRES

Изоставени

Отвътре железопътната гара изглеждаше още по-голяма, отколкото отвън. И бе пълна с бързащи хора, понесли куфари и чанти. Положително бяха повече от всички Уъгове в Горчилище, взети заедно.

Огледах се и забелязах нещо. На една от стените имаше голямо табло с надписи, приличащи на имена на населени места, с цифри срещу всяко име. Хората спираха пред него, четяха, а сетне поглеждаха часовниците на китките си и забързваха нататък.

— Това ще да е разписанието на въпросните влакове — предположи Делф. — Кога пристигат, накъде отиват и тъй нататък.

— Откъде ти хрумна? — поинтересувах се.

— Имахме нещо подобно в Мелницата. — Когато товарехме чувалите с брашно, на стената висеше табела, по която се ориентирахме кога трябва да заминат и за кого са предназначени.

Кимнах в знак на съгласие. И все пак изглеждаше невероятно, че място като това може да граничи с Мочурището. И че Горчилище е от другата страна на Мочурището — село, забутано сякаш в друго време, където липсваха всички тези автомобили, влакове и други чудесии.

Недалеч от нас имаше изход, водещ към дългия влак, вмъкнал се току-що в гарата. Над него примигваше надпис ГОЛЯМ ЧЕСТЕН.

Пред стъкления портал се точеше опашка от хора. Всички спретнати, добре облечени и изглеждащи… в общи линии като мъжа, наругал шофьора си пред ресторанта — така, сякаш са по-важни от останалите. Те показваха на двама униформени билетите си, а сетне и нещо друго. Извадих пръчката и криейки я в ръкава си, промърморих:

— Кристиладо магнифика.

Веднага видях ясно какво е „другото“ — малка книжка с тяхната снимка, име и някаква допълнителна информация. Също протягаха и ръцете си към проверяващите. Върху дланите им имаше нещо, но не се разбираше какво.