Читать «Ширината на света» онлайн - страница 14

Мнозина от пътниците на гарата носеха от хартиените листа, които бях забелязала да се продават из улиците. Някои ги държаха сгънати под мишница, а други седяха по пейките и ги четяха. Един стана и остави своите листа, а аз се осмелих да ги взема, за да ги разгледам. Бяха пълни с печатни букви, а също с картинки, каквито не бях виждала преди.

— Колко доволни изглеждат само — отбеляза Петра с леко презрение в гласа.

Беше застанала до мен и наблюдаваше една жена, която търкаше плочите на пода с голяма гъба и кофа със сапунена вода. Жената се усмихваше и си тананикаше така, сякаш притежаваше всичките пари на света, но нямаше нищо против да стои на колене и да чисти мръсотията, оставена от другите.

Всички наоколо имаха приятни изражения на лицата — не само тук, но и по улиците, и в ресторанта. Разбира се, като се изключат сърдитият мъж в голямата кола и онзи, който ни беше преследвал. Да, Петра имаше право — повечето местни изглеждаха напълно доволни от живота.

Но това не означаваше да притъпяваме бдителността си. Всеки момент някой можеше да ни подгони отново и тогава току-виж тези „щастливи“ жители извадеха вкупом магическите си пръчки и започнеха да мятат заклинания по нас. Както и по-рано в църквата, инстинктът ми диктуваше да вървим нагоре. Забелязах стълбище в дъното и поведох другарите си към него. Известно време се разминавахме с други хора, после те изчезнаха и останахме сами. Изкачвахме се, докато не стигнахме площадка, а след нея — коридор с множество врати отстрани. Използвах пръчката, за да видя какво има зад тях. Бяха просто стаи, пълни с различни предмети. Накрая попаднах на една, която изглеждаше празна.

Отворих вратата и влязохме вътре.

Оказа се, че стената в дъното всъщност е гърбът на таблото с разписанието на влаковете. Щом доближихме, забелязах, че в него има процепи, през които се вижда просторната зала, напусната от нас току-що. Изведнъж таблото завибрира и някакви пластини по него започнаха да се въртят с шеметна бързина.

Отскочих сепнато назад, но Делф побърза да ме успокои:

— Това е просто новата информация. При толкова влакове трябва от време на време да я обновяваш, та хората да са в течение, нали?

— Предполагам — отвърнах без ентусиазъм. Ако таблото постоянно тракаше в същия дух, трудно щяхме да си отпочинем тук.

Бях очаквала да заваря в града смърт, опустошение и кръвожадни Маладони, властващи над всичко. Вместо това наоколо цареше мир, благоденствие и както по всичко личеше, свобода.

Обзе ме дълбоко разочарование, а в следващия миг се почувствах гузна. Кой би предпочел войната пред мира?

Но сетне продължих да размишлявам. Първоначално бяхме напуснали Горчилище в търсене на истината. Истината за нашето минало и за нашето бъдеще. В Мочурището се бяхме натъкнали на Астрея Прайн, неговата Пазителка, която ме бе обучила за магьосница. Тя ни бе разказала за миналото. Как войната срещу Маладоните е била изгубена, а Горчилище — създадено като място, където се скрият оцелелите. Мочурището е било изградено с вълшебство около него, за да не можем ние да излезем, а Маладоните — да влязат вътре.