Читать «Ширината на света» онлайн - страница 12

Очаквах да извади пръчка и да започне да хвърля заклинания напосоки. Ако го стореше, бях готова да се защитя. Държах собствената си пръчка в ръка, а Дестин, моята верига, която наред с другите си качества ми позволяваше да летя, се стегна по-здраво около кръста ми, сякаш усетила напрегнатото очакване.

Надявах се, че Петра е готова да ме подкрепи. Обърнах се през рамо и се уверих, че наистина е така. Изражението на лицето и бе концентрирано, без ни най-малка следа от страх.

Вгледах се по-внимателно в нашия преследвач. Ако това представляваха Маладоните, не намирах особен повод за безпокойство. Той изобщо не ми се струваше опасен. По дяволите, дори жалкият Клетъс Луун от Горчилище навярно щеше да победи този шишко. След като довърши пушливото си биле, непознатият го смачка с подметка, хвърли сетен изпитателен поглед по протежение на уличката и си тръгна. Изчаках още малко, за да се уверя, че действително си е отишъл, преди да обърна пръстена и да снема заклинанието от нас.

— Кой според теб беше това? — попита Делф.

— Шпионин на Маладоните, вероятно. Ако притежаваше магични способности, не смяташ ли, че щеше да ги използва, за да ни открие? Поне аз бих сторила така.

— Да, права си — рече той, впечатлен от логиката ми.

— Но това означава, че ако Маладоните господстват тук, някои от местните им помагат. И дори да не си служат с магия, също са против нас.

— Тоест всеки срещнат е потенциален враг?

— Напълно е възможно, Делф.

Замислих се и за друго, което ме бе впечатлило. Хората в града изглеждаха много различни един от друг. Уъговете в Горчилище, макар всеки да имаше своя физиономия, като цяло си приличаха. Само Моригон, с нейната кървавочервена коса, се открояваше сред тълпата. Но тези тук имаха всевъзможни черти на лицето, а също кожа с оттенъци, каквито не бях виждала преди — като се започне от кафяв и черен и се стигне до далеч по-светъл от моя. Това дори ми харесваше. Щеше ми се и в Горчилище да имахме повече разнообразие. За щастие, бялата кожа в Честен бе достатъчно често срещана, за да не изпъкваме излишно с вида си.

— Тук сме в непознати води — прекъсна разсъжденията ми Петра, — а щом този задник ни е надушил, вероятно е казал и на други. Ако Маладоните са умни, ще пратят много шпиони по петите ни, докато накрая не ни хванат. Не можем да стоим вечно невидими.

— Абсолютно вярно — рече Делф, взирайки се с възхита в нея.

Въздъхнах вътрешно. Чувствах се във вечна надпревара с Петра Сонет, чийто край не се виждаше. Дори само мисълта за това ме изморяваше.

— И какво ще правим сега? — попита тя.

Двамата впериха очи в мен — тримата, ако броим и Хари Две, а аз винаги го броях.

— Не можем да отидем пак в църквата — отвърнах. — Трябва да си намерим друго място за подслон. Преди да се е мръкнало.

— Добре, но какво място? — настоя Петра.

Тъкмо тогава до ушите ни долетя далечно боботене и рев.

— Елате — махнах с ръка и всички се завтекохме нататък.

Отминахме една-две пресечки, водени от звука, докато не се озовахме на огромен площад, изпълнен с хора, сновящи във всички посоки.