Читать «Ширината на света» онлайн - страница 10

— Храната тук май не е толкова различна от нашата — измърмори Делф между хапките.

— За вас може би не — изгледа го накриво Петра. — Аз никога в живота си не съм виждала подобно угощение.

Забелязах, че тя няма представа как да си служи с ножа, вилицата и лъжицата. Нарочно използвах моите бавно, за да й дам възможност да гледа и да се учи. Знаех, че ако опитам да я наставлявам, само ще я подразня.

С добре натъпкани стомаси, станахме и се упътихме към изхода. Хари Две отдавна бе приключил с храненето и тъкмо вдигаше крак срещу ъгъла на една сграда.

— Е, ами сега? — попита Петра. Изглеждаше пълна с нови сили и готова да се впусне в изследване на Честен.

Но тя бе поспала тази нощ, докато моите клепачи тегнеха като олово.

— Сега трябва да намерим място, където да отседнем.

— Няма ли първо да поразгледаме?

— Едното не пречи на другото.

Докато вървяхме, Делф се обърна към мен и попита:

— Къде според теб са Маладоните, Вега Джейн? Смяташ ли, че живеят тук?

— Не знам. Може би. Явно изобщо не се различават от хората.

— Откъде си толкова сигурна, че съществуват? — възрази Петра.

— А какви, по дяволите, бяха според теб онези симпатяги снощи? — сопнах й се аз. По-рано бях предполагала, че Маладоните ще се разпознават лесно по зловещата външност и свирепия си нрав. Нападателите ни от предната вечер положително бяха свирепи, но външността им бе като на всеки друг в Честен. Това бе плашеща мисъл — да не знаеш кой е срещу теб, докато не извади пръчката си.

Делф оглеждаше оживлението, царящо наоколо.

— Очаквах да заварим нещо по-различно — отбеляза.

Знаех какво има предвид. Бяха ни казвали, че Маладоните са зли убийци и — което бе още по-важно — че са победили нашата раса. Което означаваше, че трябваше да са тук и да управляват.

Тогава защо всички изглеждаха толкова щастливи и… свободни?

Обикаляхме из Честен още известно време. Зад всеки ъгъл ни очакваше нещо ново и непознато. Предназначението на големите, двуетажни автомобили, които бях видяла през прозореца на църквата, явно бе да откарват хората там, където искат да отидат. Те слизаха и се качваха на места, обозначени с табелки, и си плащаха за превоза.

Наблюдавахме също местните, влизащи и излизащи от сградите. Мнозина водеха за ръце Младоци или, ако бяха още съвсем малки, ги бутаха пред себе си в специални колички, загърнати с пъстри одеялца.

Въздъхнах в ума си. Деца. Тук ги наричаха деца, а не Младоци.

Това ме наведе на мисълта за собственото ми семейство. За родителите ми, брат ми Джон и нашите разходки заедно. Спомних си за силната прегръдка на баща си, любящата усмивка на майка си, неуморимата любознателност на своя брат. Очите ми се замъглиха от сълзи. Забелязах, че Петра ме гледа любопитно, и побързах да ги избърша с длан.

— Хайде, да вървим — подканих спътниците си.

На някои от уличните ъгли имаше хора с купчини напечатани листове. Те подвикваха неща от рода на: „Пожар в склад заради лоши хигиенни условия“ и „Кметът призовава за повече моливи в училищата“. Други хора вземаха листовете от тях в замяна на дребни пари. Нямах идея защо го правят.