Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 52

Раналд се възползва от бъркотията, грабна Енид в прегръдките си и я зацелува страстно. Морган се уплаши, че момичето ще падне в безсъзнание, защото изобщо не се възпротиви. Той сграбчи братовчед си за яката и го метна към вратата. Русичкото момиче остана пред олтара, объркано и задъхано.

— Ей, какво си се разбързал, по дяволите! — възпротиви се Раналд. — Още не съм целунал булката!

— Няма и да я целунеш — отговори сърдито Морган. — Не и докато съм жив.

Той излезе след Раналд, надявайки се да избяга от този варварски ритуал с необходимата доза гордост.

Надеждата му угасна, когато свещеникът застана на пътя му, подаде му перо и го съпроводи до подвързания в кожа регистър, разтворен върху олтарната маса.

— Тук, синко. Трябва да сложиш подписа си, за да узакониш венчавката.

Сабрина се изтръгна от прегръдката на майка си. Морган стоеше неподвижен пред олтара и стискаше перото в ръката си като бойна брадва. По врата му пълзеше червенина.

Веднъж вече го беше виждала в това състояние. В един дъждовен летен следобед Брайън му хвърли „Илиадата“ и настоя, че Морган също трябва да им почете. Сабрина се разсърди, защото брат й я беше подминал, но злото вече беше сторено. Морган захвърли книгата, избяга от музикалния салон и никога вече не се върна, освен по тъмно, когато никой не го виждаше. Сабрина обаче го видя и сега си спомни всичко.

Тя избута настрана слисания свещеник, застана до съпруга си и го дари с дяволита усмивка.

— Много е късно да си променяш мнението. Вече съм твоя законна съпруга.

Правейки се, че милва ръката му, тя освободи пръстите му, потопи перото в мастилницата и изписа името му, като водеше умело пръстите му. След това издърпа перото от ръката му и със замах изписа собственото си име.

С мрачно изражение Морган се наведе към книгата и огледа двете имена — едното написано грубо и недодялано, другото с елегантни извивки. Сабрина бързо посипа подписите с пясък, иначе той щеше да натопи носа си в мастилото. Венецът й се размести и скри едното й око.

Морган се изправи бавно. Сабрина усещаше любопитните погледи на гостите, затова запази сияещата си усмивка и се подготви вътрешно за унищожителната подигравка, която досега беше следвала всичките й опити да се сприятели с Морган.

Той наклони глава, погледна я изпод русите си вежди и внимателно намести венеца на главата й. По пръстите му полепна цветен прашец. Сериозната линия около устата не се разколеба нито за миг, но едното зелено око се затвори и отвори отново в знак на безмълвна благодарност. Сабрина не повярва на очите си.

Велики боже! — проплака вътрешно тя. Морган Макдонъл й бе намигнал!

* * *

Намигването на Морган беше едва началото на страданията й.

Тя лежеше по гръб в чуждо легло, вдигнала дебелите одеяла до брадичката си. Балдахинът вибрираше в такт с треперенето й. Очакваше съпруга си. Пъгсли скимтеше жално отвън. Ужасена от представата, че дъщеря й ще бъде обезчестена от потискащата мъжественост на Морган, майка й беше избрала за новобрачните стая в края на източното крило. Морган напразно се бе похвалил. Тук никой нямаше да чуе писъците й.