Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 200

Заедно с поривите на вятъра до нея достигна замайващата миризма на бор и сандалово дърво и две силни, добре познати ръце я притиснаха закрилнически към широката, мускулеста гръд.

Устните на Морган завладяха нейните в целувка, която в миг разпали страстта й. Езикът му нахлу устремно в топлата й уста и остави след себе си огнена диря. Пламъкът проникна до най-интимните кътчета на тялото й и я разтрепери.

В тази целувка беше вложено всичко, което той беше в състояние да й предложи. Всяко докосване на ръцете му, всято потръпване на езика бяха доказателство, че той бе откраднал завинаги сърцето и душата й и никога нямаше да й ги върне.

Когато най-сетне я пусна, Сабрина изхленчи тихо и се опита да си поеме въздух. Усети милувката му в косите си и го потърси с ръка, но той вече беше изчезнал. От гърлото й се изтръгна тежка въздишка и тя най-сетне осъзна, че стои върху собствените си крака.

Потресена, тя се залови за стената и бавно се свлече на пода. Докосна треперещите си устни с два пръста и се запита дали тази целувка беше обещание или окончателно сбогуване.

* * *

Късно през нощта Сабрина седеше на инвалидния си стол на терасата. В градската къща на семейство Белмонт цареше тишина. Вуйчо Уили се бе оттеглил в библиотеката с бутилка портвайн, а леля Хонора лежеше в леглото си с мокра кърпа на челото.

Сабрина никога нямаше да забрави слисаните лица на двамата, когато окървавеният и разрошен Филип Маркъм заяви, че дъщеря им е изчезнала безследно от бала с върналия се от света на мъртвите свой съпруг. Сабрина неволно се възхити на самообладанието им. Те благодариха на нещастния млад мъж за усилията да спаси момичето им, скриха се в недостъпните си покои и предоставиха на Сабрина да се погрижи за развълнуваните прислужници.

Тя отметна глава назад и се вгледа в нощното небе. Черните облаци, които идваха от запад, препречваха пътя на лунната светлина. Връхчетата на грижливо подрязаните лаврови дръвчета се люлееха като пияни от силната буря.

Преди Морган да се появи отново в живота й, при буря като тази Сабрина бързаше да се скрие страхливо в леглото си. Днес стихията беше добре дошла за нея — твърде дълго беше потискала копнежа си да я преживее отново.

Тя неволно се засмя, когато тлъста дъждовна капка падна на върха на носа й. Дъждът бързо се усилваше. Тежките капки удряха безмилостно тънката й нощница и кожата й се вледени. Вместо да повика за помощ, тя още по-силно наклони глава назад и остави пречистващата вода да се стича свободно по лицето и шията чак до гърдите й.

При следващата светкавица го видя. Фигурата му се открояваше в черния мрак като на златна дива котка. Вместо фрак носеше прост панталон и отворена на врата риза с цвят на слонова кост. Вятърът развяваше дългата му коса. Отхвърлил оковите на цивилизацията, той беше отново диво, опасно същество, хищник в света на лесната плячка.

Въздухът помежду им заскърца от напрежение и Сабрина бе обзета от замайваща радост.

Морган не си направи труда да се занимава с инвалидния стол. Просто я вдигна на ръце, отнесе я в стаята й и я положи върху мекото легло.