Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 192

Вместо да стане, Морган махна на пажа, понесъл пълна табла с чаши.

— Дамата желае да я обслужите.

Момчето измърмори нещо неразбрано, подаде една от пълните чаши на Сабрина и разля няколко капки в скута й.

— Недодялан селяк! — изсъска тя и гневно попи капките с кърпичката си. — Вуйчо би трябвало веднага да те изхвърли.

Без да сваля поглед от сцената, Морган произнесе с леден глас:

— Настоявам веднага да чуя извинение.

— Много съжалявам — произнесе дрезгаво пажът.

— Не от вас, а от нея.

— От нея? — повтори изумено пажът.

— От мен? — повтори възмутено Сабрина. — О, не, със сигурност не!

— Държахте се невъзможно и трябва да го помолите за извинение.

— Моля за извинение. — Сабрина буквално изплю думите. — Бях забравила, че Макдонълови са последният бастион на добро поведение в шотландските планини. Ако беше излял шампанско във вашия скут, вероятно просто щяхте да извадите пистолета от джоба си и набързо да приключите случая.

Момчето се възползва от тази словесна престрелка и побърза да изчезне от бойното поле.

Морган се обърна към нея и Сабрина потрепери от страх. Арлекин и Коломбина отново бяха принудени да направят пауза и проследиха с известна завист как заплашителният глас на Морган огласи залата.

— Няма да търпя проклетите ви пристъпи на ярост! — Той беше толкова разгневен, че подчертаваше „р“-то по-силно от обикновено. — Бедното, бедното момиче! Бедната принцеса! Много е лесно да се преструвате на ангел, докато всички са угаждали на желанията ви.

— Не всички — прошепна тя, но той не я чу.

— Но като ви свалят скъпоценната Камерънова корона, на бял свят се появява една жалка ревла, която се дави в самосъжаление. Сега показахте истинската си природа. — Той се наведе към нея и тя се притисна уплашено във възглавниците, макар да знаеше, че няма къде да избяга. Той понижи глас и тя едва чу последните му думи: — Ако знаех, че ще се превърнеш в такава вещица, със сигурност щях да застрелям теб, а не Поках.

Сабрина замахна и го зашлеви, гостите колективно поеха въздух, Морган обаче дори не трепна.

Тя го удари още веднъж — толкова силно, че пръстите й оставиха ясни следи по бузата му. Мъжът, който можеше да я смачка в ръцете си, и този път остана спокоен, втренчен в лицето й.

Гневът в очите му отстъпи място на иначе грижливо скривана болка и остро изсеченото, решително лице — лицето на мраморен ангел, — се разми пред очите й. Сабрина стисна здраво зъби, за да потисне нахлуващите сълзи, и изкрещя задавено, без да я е грижа, че всички ги наблюдават:

— Защо просто не ме оставите на мира! Какво има? Не сте ли достатъчно мъж за една истинска жена?

Този път Морган трепна и се изправи бавно, сякаш върху раменете му тегнеше непоносим товар. Сабрина разбра, че най-сетне беше успяла да извърши непростим грях. Беше го унизила публично, а за един Макдонъл нямаше по-страшна обида.

Погледът му беше неразгадаем като мъглата в Шотландия, която тя никога повече нямаше да види. Той се поклони пред нея и този изпълнен с достойнство жест ги раздели окончателно.

— Ако съм ви причинил неудобство, прощавайте. Желая ви добра вечер, мис Камерън.