Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 194

Готвачката опря лакти на масата и двете жени се спогледаха безпомощно. За своя изненада те предпочитаха да се върнат дните, когато злата Ксантипа ги тормозеше до полуда, вместо да гледат тази болезнено учтива личност. Светлината в очите на Сабрина беше угаснала, тя бе захвърлила скъпите халати и меките кашмирени шалове и носеше само прости ленени нощници. Коленете й бяха завити със старо одеяло, косите бяха разпуснати по раменете или сплетени на прости плитки като на дете.

Тя отказваше да напуска стаята, седеше часове в неудобния инвалиден стол и гледаше през прозореца към градината — сякаш очакваше нещо или някого, който никога нямаше да се появи.

Нощем вече не се чуваше нито трополене, нито проклятия.

Готвачката въздъхна тежко.

— Ако не я познавах добре, щях да се закълна, че страда от разбито сърце.

Беа отпи глътка изстинал чай и направи гримаса.

— Преди седмица бих се заклела, че изобщо няма сърце.

Готвачката също си наля чай и сипа вътре малко джин от шише с надпис „Ванилия“.

— Знаеш ли какво обичаше да казва скъпата ми майка — бог да успокои душата й: онова, което не те убива, те прави силен.

Беа вдигна чашата си като за тост.

— Да пием за това.

Двете се чукнаха тържествено и звънът на порцелановите чаши отекна като амин след молитва.

* * *

Някой подръпна ръкава на ризата й.

Сабрина отвори очи. В последно време прекарваше дните си в полусън и бе престанала да прави разлика между деня и нощта. Сивотата й носеше поне малко утеха. Тя вдигна поглед към тавана, без да мигне. Постоянното усещане за загуба беше толкова силно и жестоко, че оставяше горчив вкус на езика й.

— Сабрина, моля те, събуди се!

Тя обърна глава и видя Енид, приседнала на края на леглото. Нощницата й беше мокра от дъжда, по пантофките й беше полепнала кал от градината, косите й висяха разбъркани. Ала бузите й сияеха и очите излъчваха толкова живот, че Сабрина неволно отвърна поглед.

— Веднага свали тези мокри дрехи, ако не искаш бебето да настине.

— По-късно. Сега имам нужда от помощта ти. Става въпрос за Раналд.

В сърцето й се появи надежда, но тя побърза да я потисне.

— Какво е станало с Раналд? Мислех, че отдавна се е върнал в планините.

— И аз мислех така. — Братовчедка й се засмя щастливо. — Но той не го е направил. Отказал да замине, без да ме види още веднъж. Иска да говорим за бъдещето си.

Сабрина смръщи чело. Бъдещето беше толкова неясно понятие, че тя не разбра веднага какво означаваха думите на Енид. За нея съществуваше само неусетният преход на безкрайните минути в безкрайни часове.

Енид я хвана за ръката и заговори с нарастваща възбуда:

— Утре вечер Филип ме е поканил на бал с маски във Воксхол. Имам намерение да се срещна с Раналд там, защото всички ще бъдат с маски и той може да се движи свободно. Мама обаче отказва да ме пусне, ако не обещаеш да ме придружиш. Вероятно си мисли, че оставят ли ме сама, ще се забъркам в някоя каша.

Сабрина погледна издутия корем на братовчедка си. Нима беше възможна по-голяма каша от тази, която Енид беше забъркала с Раналд? Тя предполагаше, че леля й бе настояла Енид да има придружителка главно защото искаше Сабрина най-сетне да напусне стаята си и дори къщата. Оставаше само един въпрос.