Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 187

Когато той нахрани миещите мечки с шепа ядки, тя изведнъж изпита усещането, че някой ги наблюдава. Пазачът дремеше до вратата, Раналд и Енид стояха на няколко метра и си разменяха плахи погледи, иначе дворът между сенчестите арки беше напълно пуст. Тя вдигна рамене. Толкова отдавна не бе излизала между хора, че реагираше прекалено чувствително. Вероятно някой от хората, които беше видяла навън, бе пожелал да хвърли последен поглед към тайнственото „кралско височество“, нищо повече.

Тя усети как някой дръпна полата й и откри в краката си малка маймунка. Номерата на животинчето завладяха вниманието й и тя не забеляза как Морган даде знак на Раналд.

Братовчед му хвана Енид за ръка и я отведе в другия край на двора. Пазачът с червената ливрея ги последва. Отначало Енид се възпротиви, но когато пазачът започна да разказва историята на един нещастен виконт, посмял да влезе в клетката на лъва тя се заслуша с искрено въодушевление.

— Два пръста? — повтори с ужас тя. — Лъвът погълна ли ги или ги изплю?

Щом се увери, че тримата са далече, Морган се отпусна на колене пред Сабрина и топлите му ръце се плъзнаха под полите й.

— Какво правиш? — пошепна ужасено тя.

— Не си движила краката си от месеци. Трябва да накараме кръвта отново да циркулира правилно.

Без да сваля копринените чорапи, той се зае да масажира прасците й. Сабрина се вгледа като замаяна в главата му. Един рус кичур се бе изплъзнал от опашката, но тя устоя на желанието да го потърка между пръстите си и да го прибере на мястото му.

Лечението постигна бърз успех. Кръвта са качи в сърцето й, забуча в ушите й, изля се като гореща лава по цялото й тяло.

Но не стигна до краката й.

— Губиш си времето — изсъска тя. — Аз няма да проходя.

Морган вдигна глава и я погледна право в очите.

— От какво те е страх — че ще ходиш или че ще паднеш?

Сабрина се загуби в тъмнозелените дълбини на погледа му и изпита сериозното опасение, че вече пада. В погледа му нямаше и следа от съжаление, нищо, с което би могла да задоволи хленчещото чудовище, свило гнездо в душата й.

Връхчетата на пръстите му се плъзгаха хипнотизиращо по прасците й, мушнаха се в колянните ямки, качиха се до ръбовете на чорапите — и нежно погалиха голата кожа. Морган спря да диша, но в този миг крясъкът на маймуните сложи край на магията.

Той се зае отново с прасците й и ги размачка толкова силно, че Сабрина изплака от болка. В погледа му блесна разкаяние.

— Причиних ли ти болка?

„Не, но сигурно ще го сториш.“ Тя прехапа устни и поклати глава.

Без да си прави труда да обяснява какво искаше, той застана зад инвалидния стол, сложи ръце под мишниците й и я вдигна. Тя се замята във въздуха като скъпа кукла, той изрита стола под нея, постави я на краката й…

…и я пусна.

Сабрина стисна юмруци. Можеше да стои на краката си, но никога нямаше да се осмели да направи дори една крачка.

— Няма да играя тази глупава игра.

Морган я побутна леко и тя полетя напред като пиян моряк. Той успя да я улови в последния момент за дантелената яка на роклята и да я изправи.