Читать «Шепотът на розите» онлайн - страница 189

Един следобед, когато каретата на Морган навлезе в оживена търговска улица, Сабрина видя на един ъгъл брадат мъж и забулена жена и изпищя. Ала преди да стигнат до тях, навалицата ги погълна. Морган вдигна едната си вежда, сякаш се съмняваше в душевното й здраве, но тя се отпусна тежко на седалката и се запита дали пък не страда от носталгия много по-силно, отколкото й се искаше да признае.

Тя все още не разбираше защо Морган постоянно я водеше на обществени места. До края на втората седмица двамата бяха посетили всички интересни места в града с изключение на площада за екзекуции и лудницата. Той не се стараеше да избегне скандал, това беше повече от ясно. Той беше от клана Макдонъл, а Макдонълови не се интересуваха какво говорят другите за тях. Освен това на карта беше заложено нейното добро име, не неговото.

Сабрина нямаше време дори да тормози слугите в къщата на вуйчо си. Всяка сутрин след ставане масажираше краката си, докато усетеше как кръвта пулсира буйно във вените й. По всяко време на деня и нощта се упражняваше сама в спалнята си. Много скоро слугите се научиха да не забелязват тропането, ударите и проклятията, които се чуваха денем и нощем от заключеното помещение.

* * *

В началото на третата седмица Сабрина бе обзета от паника.

Никога нямаше да прогони Морган. Все едно колко лошо се държеше с него и как го обиждаше, той продължаваше да идва в дома на вуйчо й. Думите, с които беше разплаквала прислужничките, изтръгваха от него само равнодушно вдигане на раменете.

В тъмните месеци след злополуката тя бе успяла да забие клин между себе си и всички хора, които някога беше обичала — между себе си и Енид, между себе си и братята си, между себе си и родителите си. Морган обаче държеше позицията с желязна воля. В сърцето на този мъжествен и недостъпен великан пламтеше огън, който много скоро щеше да разтопи замръзналото й сърце.

Една нощ, докато лежеше в студеното си легло, тя се замисли отново за Морган и изпита силно безпокойство.

Тя замахна заканително в мрака. В миналото не бе успяла да го прогони от живота си, но междувременно беше усъвършенствала изкуството на сарказма. Няколко добре прицелени удара, кама, забита между ребрата, няколко пробождания в най-чувствителното място щяха да свършат добра работа.

Планът й трябваше да я изпълни с удовлетворение. Вместо това тя се зави презглава и се скри като уплашено животинче под закрилата на създадения от самата нея мрак.

* * *

— Но, мис, нейна светлост ме помоли да ви кажа… — Момичето успя да затвори вратата на спалнята само секунди преди вазата да го улучи.

Сабрина чу шум от бягащи крака. Знаейки, че новината за случилото се ще стигне до Морган преди изтичането на деня, тя си бе позволила няколко крайно злобни номера.

Погледна се отново в огледалото, което беше главното й оръжие в бунта срещу мъчителя й. Хлътналото лице беше подчертано с дебел слой бяла пудра, ярко начервени устни и толкова силно стегната на тила коса, че кожата на главата я болеше. Кокът й беше увенчан с шапчица, от която излизаха разноцветни панделчици, толкова тънки, че приличаха на паяжини. Облечена в тънък бял халат, обточен с дантели, тя изглеждаше дори по-крехка от току-що счупената ваза от майсенски порцелан.