Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 6

Все още не бе обявил официално кога възнамерявала се оттегли от поста на директор на Центъра по съдебномедицинска антропология, но всички очакваха това да стане до края на годината. Преди няколко седмици местният вестник в Ноксвил дори публикува статия за него, която приличаше повече на обзор на професионалния му път, отколкото на обикновено интервю. Все още личеше, че някога е бил баскетболист, но с възрастта слабата му фигура бе станала още по-съсухрена. Бузите му бяха хлътнали, косата му оредяваше и това му придаваше аскетичен и доста болезнен вид.

Но пламъчето в очите му си беше все същото, както и чувството му за хумор, и вярата му в хората, въпреки дългата му кариера, посветена на изследването на тъмната страна на човешката природа. И ти самият не си се отървал невредим, казах си аз при мисълта за грозния белег под ризата ми.

Том беше оставил колата на паркинга. Спряхме близо до портата и свалихме предпазните ръкавици и обувки, които задължително носехме вътре. Вратата се затвори след нас и нищо наоколо не подсказваше какво се крие зад нея. Дърветата зад оградата изглеждаха съвсем обикновени и незабележителни, топлият бриз разклащаше голите им клони с напъпили листа.

Щом се озовахме навън, извадих мобилния си телефон и го включих. Можех да го използвам и вътре, не беше забранено, но ми бе неудобно да нарушавам тишината и спокойствието, които царяха зад високата ограда. Не че очаквах някой да ми се обади. Хората, които биха ме потърсили, знаеха, че съм в чужбина, а човекът, когото най-много бих искал да чуя, нямаше желание да разговаря с мен.

Прибрах телефона си, а Том отвори вратата на колата и постави торбата на задната седалка. Мъчеше се да прикрие тежкото си дишане, а аз се преструвах, че не го забелязвам.

— Да те закарам ли до кафенето? — предложи той.

— Не, благодаря, ще отида пеша. Трябва да се движа.

— Каква дисциплина само! Караш ме да се срамувам.

В този момент телефонът му иззвъня. Той го извади от джоба си и погледна дисплея.

— Извинявай, трябва да се обадя.

Оставих го да говори по телефона и се отправих към другия край на паркинга. Въпреки че Фермата се намира на територията на Медицинския център на Университета на Тенеси, тя е напълно отделена от него. Скрита в отдалечена гориста местност, тя представлява един съвсем отделен, затворен свят. Модерните сгради и приличните на парк зелени площи на болницата гъмжаха от забързани пациенти, студенти и медицински персонал. Една сестра и един млад мъж в дънки седяха на близката пейка и се смееха, млада майка се караше на плачещото си дете, а един бизнесмен водеше оживен разговор по мобилния си телефон. Когато за първи път дойдох тук, ми беше много трудно да възприема контраста между разложението и тишината зад оградата и забързаното нормално ежедневие извън нея. Сега това изобщо не ми правеше впечатление.