Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 5

Сега, почти седмица по-късно, вече не бях толкова сигурен. Продължих надолу по пътеката покрай една полянка, на която стоеше висок дървен триножник, напомнящ на рамката на индианско типи. На платформа под триножника лежеше труп, който трябваше да бъде повдигнат и измерен. Без да забравям предупреждението на Алана, прекосих поляната и стигнах до няколко циментови плочи, поставени в почвата в строга геометрична симетрия. Под тези плочи бяха погребани човешки останки, които служеха за проверка на ефикасността на георадара при откриването на заровени трупове.

Няколко метра встрани беше клекнал мъж в памучни панталони и с огромна плантаторска шапка на главата. Водеше си записки и едновременно отчиташе нещо по уреда, поставен върху една тръба, подаваща се от земята.

— Как върви работата? — попитах.

Без да вдига поглед, той внимателно побутна с пръст измервателния уред и продължи да се взира в него през очилата си.

— Човек би казал, че такава силна миризма лесно ще се усети, нали? — заяви той вместо отговор.

Начинът, по който произнасяше гласните звукове, подсказваше, че е от Източното крайбрежие. Откакто го познавах, Том Либерман издирваше своя собствен свещен Граал. Беше посветил цялото си внимание на това да анализира молекула по молекула газовете, които се отделяха в процеса на разложението и предизвикваха появата на миризма. Ако ви се е случвало плъх да умре под дюшемето в къщата ви, със сигурност познавате тази миризма, която продължава дълго време, след като престанем да я усещаме. Някои кучета са обучени да надушват трупове, престояли под земята години наред. Том смяташе, че е възможно да се изработи сензорен апарат, който да върши почти същата работа и така значително да улесни откриването на заровени тела. Но обикновено теорията и практиката са две съвсем различни неща.

Том изсумтя в знак на отчаяние или на задоволство — не беше ясно кое от двете, и се изправи.

— Това е, за днес свърших — каза той и направи болезнена гримаса, когато ставата на коляното му изпука.

— Отивам в кафенето да хапна нещо. Ще дойдеш ли?

Той се усмихна печално и започна да прибира нещата си.

— Не и днес. Мери ми е приготвила сандвичи с пиле и кълнове или някаква подобна здравословна безвкусица. Да не забравя да ти кажа, че си канен на вечеря през уикенда. Втълпила си е, че не се храниш както трябва — заяви той и направи физиономия. — Теб държи да те нахрани, а на мен дава само заешка храна. Кажи ми, това справедливо ли е?

Усмихнах се — жената на Том готвеше страхотно и той много добре го знаеше.

— Предай й, че с удоволствие ще дойда на вечеря. Искаш ли да ти помогна с торбата? — предложих аз, като го видях да премята на рамо тежката платнена чанта.

— Благодаря, няма нужда.

Знаех, че не иска да ме подлага на физическо натоварване. Въпреки че се движехме бавно надолу по хълма, докато стигнем до портата, той вече се беше задъхал. Когато навремето се запознах с Том, той вече бе прехвърлил петдесетте и с удоволствие прие задачата да въведе новак като мен в тайните на съдебномедицинската антропология. Но това беше много, много отдавна и изминалите години бяха оставили своя отпечатък. Някак си очакваме хората да си останат такива, каквито ги помним, но това, разбира се, никога не се случва. Затова, когато видях Том отново, се изненадах колко много се е променил.