Читать «Шепотът на мъртвите» онлайн - страница 179

— Не си прави труда, мъртъв е — каза ми един от агентите, когато сложих ръка на гърлото му, за да проверя има ли пулс.

Но това не беше съвсем вярно. Усетих едва доловим пулс. Задържах ръката си там, вперил поглед в широко отворените му очи, докато сърцето му отмерваше последните удари. Те ставаха все по-слаби и по-слаби, докато накрая спряха.

Загледах се в очите му. Дори в тях да имаше нещо, аз не успях да го видя.

— Ранен си.

Жената, която бе коленичила до Гарднър, гледаше ръката ми. Видях, че от дланта ми капе кръв. Сигурно се бях порязал на парчето огледало, макар че нямах спомен за това. Разрезът беше точно върху вече съществуващия белег и приличаше на отворена уста, от чиито устни бликаше кръв.

До този момент не бях почувствал нищо, но сега ме прониза студена болка.

Стиснах юмрук.

— Ще оцелея.

Епилог

В Лондон валеше. След яркото слънце и буйната зеленина на планините на Тенеси Англия ми се струваше сива и безлична. Метрото беше пълно с хора, които се прибираха по домовете си от работа, наблъскани плътно един до друг. Преглеждах вестника, който бях купил на летището. Чувствах се някак дезориентиран, докато четях за събитията, които се бяха случили в мое отсъствие. Всеки път, когато се прибирах вкъщи след дълго пътуване, имах усещането, че съм прескочил няколко седмици и съм се озовал в бъдещето. Това е най-лесният начин да пътешестваш във времето.

Животът тук бе продължил и без мен.

Шофьорът на таксито бе любезен индиец, който нямаше нищо против да пътуваме мълчаливо. Наблюдавах улиците в ранната привечер. Когато завихме по онази, на която живея, тя ми се стори някак различна. Трябваше ми малко време да разбера защо. Когато заминах, листата едва покарваха по клоните на липите, а сега всичко наоколо беше зелено.

Дъждът премина в ръмеж. Когато слязох от таксито, тъмният тротоар блестеше от влагата. Платих на шофьора, взех сака и куфара си и ги занесох до входната врата. Оставих ги на земята и раздвижих ръката си. Бяха ми свалили превръзката преди няколко дни, но дланта все още ме наболяваше.

Прещракването на ключа отекна в малкото антре. Преди да замина, бях казал да не ми носят поща, но въпреки това върху черно-белите плочки се бе събрала малка купчина рекламни брошури. Избутах ги с крак, вкарах куфара си и затворих вратата.

Нищо в апартамента ми не се бе променило през няколкото седмици, докато отсъствах; само в ъглите се бе насъбрал малко прах. Спрях на вратата и усетих познатата болка от празнотата, която ме очакваше. Въпреки това болката не бе толкова силна, колкото очаквах.

Оставих куфара на пода, хвърлих сака върху масата и изругах, когато нещо силно изтрака и ме подсети какво бях сложил вътре. Отворих сака, очаквайки да ме лъхне миризмата на разсипан алкохол, но нищо не беше счупено. Поставих върху масата бутилката със странна форма. Малкото конче и жокеят стояха изправени върху капачката, като че ли бяха замръзнали в галоп. Изкуших се да я отворя веднага, но бе още доста рано. Отложих това удоволствие за малко по-късно.