Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 73

Ето те, обич моя. Погледни се колко си красив. Огнените ти очи ме изпепеляват — колко жени изгоряха в пламъка им и молеха за още? Мускулите ти се свиват и разпускат, така могъщ и силен си до мен. Искам да полегна на гърдите ти и тихо да се кротна — там се чувствам най-защитена. Да ме прегърнеш с ръцете си, така големи и горещи, и да ме топлиш през мразовитите нощи. Щом чувам ударите на сърцето ти — аз съм спокойна.

Така си прекрасен, живот мой. За момент трепвам колебливо, когато суха съчка изпуква под стъпалото ти. Ти си хищник, див звяр, дошъл при мен от древните времена. Опасен си, страх ме е от теб. И същевременно ме привличаш — както нощната пеперуда бива привлечена от пламъка на свещта с риск да изгори крилете си. Искам те, желая те. Завинаги.

Откривам рамото си и то лъсва в мрака на нощта като месечника. Ти тежко въздъхваш, а аз се засмивам. Не, ще те помъча още, доставя ми такова удоволствие. Бавно разкопчавам най-горното копче на ризата. После още едно. И още едно. Вече се задъхваш, самецо. Добре, ще се смиля над теб.

Дрехата ми се изхлузва и оставам пред теб гола и чиста, непокварена, ала изтъкана от страст. Ти разкъсваш панталоните си и мога да видя как яростно си се надигнал за мене, твърд като стомана. Обръщам ти гръб и със смях се затичвам през гората. Ела, ела при мен, настигни ме…

Тя внезапно се спъна и се търколи в сухата трева с пареща болка в стъпалото. Изохка, а над нея се надвеси едва различимата фигура, която й бе подложила крак.

— Я, какво имаме тук — изръмжа злобният нападател. — Някаква гола путка…

Той вдигна глава и се провикна нейде зад главата й:

— МОМЧЕТА! ТУК ИМАМЕ ПУТКА!

От мрака изплуваха още два силуета, награбиха я и въпреки отчаяната й съпротива я помъкнаха нанякъде. След малко спряха и я хвърлиха обратно на земята. Единият изчезна, чуха се две щраквания и заслепяваща светлина заля всичко наоколо.

Едва сега момичето осъзна, че се намира на неголяма полянка, заградена с дървета и гъсти храсти. От лявата й страна като бездушни зверове стояха два автомобила, чиито фарове осветяваха околността. На светлината им тя различи бандитите и едва сподави стона си — беше ги познала.

Първият бе Карло Максимов — Макса, висок и мускулест, истинско анаболно чудо на природата. Обиколил като дете всички училища в Ивановград, той накрая едва-едва бе успял да завърши Строителния техникум. Злобен по лице и душа, той винаги тормозеше по-слабите от него, заплашваше ги и се стремеше да изкопчи каквото може от тях — дребни пари, цигари, дъвки, семки. Дори когато не попадна на правилния ученик и рейвърите от кв. „Черни връх“ го размазаха от бой с тежките си кубинки, той не престана с рекета. Дребен и жилав като дете, той се осланяше предимно на благоволението на по-големите и по-силни от него, пред които се мазнеше и им се пишеше за приятел. В извънредни случаи го спасяваше и брат му — барета в Камбоджа.