Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 72

Геро отвори очи и на устните му заигра тънка усмивка. Леко се поклони на повелителя, вдигна качулката на пелерината и се запъти да сблъска световете, съпроводен от погледа на Краля и сатирите. С оголен меч в дясната ръка и тояга, с която се подпираше в лявата, Геро крачеше покрай шахтите, от които изригваха водни гейзери и хаосът, който цареше навред. Тлъсти пукнатини прорязваха земята и от тях излизаха Древните Лордове, повлекли мършави телеса към победата. Земните пукнатини образуваха дълбоки ями, от които с мощни движения нагоре си проправяха път гиганти, жадни за кръв.

Пророкът вървеше все напред и напред, следван от армия маршируващи легиони, а дъжд от мълнии чертаеше пътя им. Той щеше да изпълни безрезервно повелята на своя Крал, своя единствен повелител, щеше да преобърне времето и космоса, ако трябва. Защото Кралят мразеше слабите и заравяше безполезните, знамения предвестяваха появата му и злато очакваше верните нему. Всички призовани крачеха с гордо вдигнати глави, заложили живота си с мечове в ръка.

Защото там, някъде далеч напред, отвъд Портата, ги чакаше триумфът…

Любов моя, ангел мой

Ето те, любов моя. Виж се колко си хубава. Така прекрасни са косите ти, дълги като река от ковано злато, гъсти като непроходим лес. Тичаш пред мен и закачливо се смееш — ах, колко обичаш да го правиш ти… Знаеш, че от това кръвта ми се разбушува подобно на стадо диви коне в прерията. Знаеш, че ще те последвам и накрай света. И аз те следвам, прескачам храсти, отмествам клони, за да съм по-близо до теб — а ти сякаш нарочно се отдалечаваш все повече и повече. Следвам те, а очите ти искрят подобно на звезди в горския мрак, приковали погледа ми неотклонно. Смехът ти отеква наоколо, блъска се в дърветата и се разлива в ушите ми като омайно биле, а аз вървя и вървя… Ще те достигна.

Колко си красива, ангел мой. За момент се обръщаш, усмивката ти ме заслепява. Продължавам да бързам към тебе, подобно на стар мечок, а ти се носиш по пътеката, ефирна като самодива. Внезапно спираш и ме изчакваш да се възправя до тебе, запъхтян. Кръвта нахлува в главата ми, щом вдъхвам аромата на близостта ти. Гърдите ти се люшват неволно към мен, едри и сочни като есенни плодове, тънката риза едвам удържа могъщия им напор. Вдигам поглед нагоре, към снежнобялата ти шия, изящна като на лебед. Нежни ръце обхващат главата ми, а аз приковавам поглед в очите ти — падам, потъвам, губя въздух, не искам да ме спасяват, искам да се удавя в тях…

После рубинените ти устни се разтварят и звънчетата на смеха отекват отново в простора. Изплъзваш се от дланите ми като лятна мъгла. За миг петата ти се бялва и пак си далеч от мен — полуреална, като мираж. Изръмжавам и се хвърлям отново подир тебе, а мракът страхливо се отдръпва от първичния ми порив. Няма сила на света, която да ми попречи да съм с теб. Не можеш вечно да ми бягаш. Накрая ще те достигна, ще те обладая и двамата заедно ще пируваме, освободили души и тела чрез страстта си…