Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 42

— Ми не знаем, ти ще кажеш — додаде нетърпеливо една беленчанка.

— Човекът, който лежал в този гроб, бил известен цигулар.

— Ами то се и очакваше — обади се русо четвъртокласниче от Ореш. — Чакайте да ви разправя една история, дето един братовчед на тати му я е обаждал. Значи, на този братовчед на тати умира сестра му съвсем млада. И погребали я, отишли на кръчма родата, почерпили се за бог да прости, пък се понапили. А знаели за едно предание — че ако един човек е починал и ти през нощта заровиш празно шише в гроба му, на другия ден сутринта щом изровиш шишето и погледнеш срещу слънцето, ще видиш вътре последното желание на починалия. И братовчедът отишъл през нощта и заровил една бутилка в гроба на сестра си. На сутринта отива, изравя я, изправя шишето срещу слънцето… и вижда вътре сестра си, облечена в булчинска рокля.

— Брей… Искала е да се омъжи! — ахна никополския.

— Абе ти все се обаждаш, я разкажи нещо! — додаде сърдито беленчанката.

— Ще обадя, що да не обадя… Ама после и ти ще обадиш нещо. ’Начи, туй тейко ми го е разправял. Ходил през нощта да лови риба на Дунава съвсем сам. По едно време вижда над водата да се носи някакъв бял облак, като пара. А от облака се чува смях, плискане. Като се взрял — що да види: някакви голи момичета, млади, красиви, смеят се и играят във водата. Вкаменил се от страх… То туй били самодиви! Добре че не го видели. Я сега ти разказвай.

— Добре де — тросна се беленчанката. — Това, дето ще го разкажа, моите градски сигурно го знаят. Имаше една стара баба в Белене, дето живееше на брега на Дунава, тя почина. Ама си беше вещица — правеше магии, проклинаше хората, ходеше по гробищата и обръщаше кръстовете на мъртвите наопаки. Веднъж прокле собствения си внук, а той още на другия ден почина. А беше млад, на двайсетина години. Леля му плачеше на погребението, крещеше срещу бабата, а тя проклетиса и нея. И да видиш — на следващия ден на лелята мъжа й, електричар, както поправял жиците на един дирек, паднал от него и сега е инвалид, а свекъра й умря скоро след туй…

— Истина е — закимаха в такт двамата беленчани.

— Хей, момче, ти си много тих, разкажи нещо! — избоботи никополския.

Призивът беше отправен към едно ниско, набито петокласниче, живеещо нейде из Балкана. То се сепна, примигна веднъж-дваж и започна да разказва, запъвайки се на места от притеснение:

— Ами аз съм чувал една история, дето жена и мъж се оженили. Една нощ се прибирали вкъщи, ама нещо им се развалила колата. Мъжът излязъл да търси помощ, а жената останала в колата. Седяла, седяла, чакала. Изведнъж отнякъде изскочил грамаден вълк и започнал да я напада, мъчейки се да влезе в колата. Тя пищяла, ритала го, блъскала го с вратата, а той й късал роклята със зъби. Внезапно отнякъде пропял петел. Вълкът замръзнал, скокнал и избягал. След малко мъжът й се върнал и тя уплашено му забърборила какво се е случило. А той само се засмял… а между зъбите му имало конци от роклята й.