Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 40

— Господин Стоименов, какво ста…

Устата на жената замръзна, щом съзря страшната гледка в кабинета. В гърлото й се надигна писък, но студентът не изчака да го чуе. Вместо това я сграбчи за гърлото, придърпа я с едно движение вътре и затвори вратата. Грабна ножа за писма от бюрото и започна да удря в гърдите, в корема, в лицето…

Илиан Ковачев излезе навън пред сградата и примижа срещу яркото слънце. Беше свалил коженото яке и го носеше с лявата си ръка преметнато на гърба така, че да не личат кървавите петна. В дясната си ръка младежът стискаше своите два разказа, също опръскани с кръв. Той се усмихна снизходително и тръгна надолу по улицата с бавна походка, без да бърза за никъде. Какво като не го бяха одобрили, какво като нямаше да публикуват разказите му? В София издателства под път и над път, все ще се намери някой, който да издава български автори. Има толкова издатели, които щяха да го приемат в офисите си. Щяха да се усмихнат, да се здрависат и да бъдат любезни и учтиви с него.

Защото хората трябва да се уважават един друг.

Страх от страха

На племенника ми Мирослав, който ми разказа страшните истории.

Летният лагер е събитие, за което мечтае всяко дете. И тази година директорката на N-ската гимназия реши да организира нещо подобно в стария санаториум, който се намираше на десетина километра извън града. Нека децата видят и те малко природа, чист въздух и прочее. Събраха се около четирийсет хлапета, всичките от IV до VI клас и заминаха с един раздрънкан „Чавдар“ към санаториума в петъчния следобед. Лагерът се водеше от четирима учители, които следяха за дисциплината — учителката по химия, сухата математичка, пълничката биоложка и учителят по физкултура. Шофьорът излезе от града, подмина двата завода и запустелия стадион, зави наляво и шофира близо километър по прашния път, докато стигне до санаториума. С крясъци и викове всичките деца се изсипаха от автобуса. Шофьорът каза на учителката по математика:

— Е, аз потеглям обратно. Ще дойда да ви взема в неделя в три следобед.

— Добре — въздъхна математичката и намести очилата си.

Учителите слязоха и автобусът се отправи обратно към Свищов. Тягостна тишина се бе възцарила внезапно сред скупченото множество — нещо, необичайно за толкова много деца. Причината беше сградата — мрачна и зловеща, извисяваща шестетажна снага пред тях. На много места мазилката й бе изпопадала, тук-там имаше счупени прозорци, а фонтанчето пред главния вход бе затлачено. Отляво се намираха тенискортът и баскетболното игрище. Настилката им беше напукана и в пукнатините бяха избуяли големи туфи трева. Единствената следа от спорадично човешко присъствие бе тази на „клиентите“ на пунктовете за вторични суровини — телените огради, железните пръти и бетонните колове липсваха. Крадците бяха отрязали даже и кошовете за баскетбол.

Учителите влязоха първи — естествено, беше отключено. Започнаха бързо да настаняват по прашните стаи потиснатите от атмосферата деца. За щастие, повечето си носеха предвидливо фенерчета — оказа се, че в сградата няма ток. Препоръчаха да не затварят вратите — бравите или липсваха, или бяха повредени и някои деца можеха да се окажат заключени. Беше началото на юни и студът не бе нещо, от което някой се притесняваше. Децата извадиха храната, която си бяха взели, хапнаха и настроението им се възвърна. Поиграха кротко, разходиха се навън и накрая се прибраха обратно по стаите, защото бе започнало да се стъмва, а санаториумът беше построен направо в гората.