Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 41

Не след дълго учителите заспаха, изморени от пътуването — сухата математичка и възпълната учителка по биология в леглата си, а физкултурникът и химичката на дивана във фоайето, прегърнати като гимназисти. Сънят обаче бягаше от очите на пълните с енергия деца. Те тихо слушаха музика от джиесемите си, играеха на карти, пушеха скришом. Чак към полунощ повечето заспаха — кои по изтърбушени фотьойли, кои в продънени кревати.

Само на четвъртия етаж, в стая 407 се намираше една компания, която и не помисляше да си ляга. Вътре се намираха десетина деца, макар че учителите забраниха да се събират повече от четирима в една стая. Единствената светлина вътре идваше от няколко запалени свещи — също строго забранено поради опасността от пожар.

След като всичко им омръзна — ядене, карти, музика, игра на „пържолки“ и „бутилка“, някой предложи:

— Хайде да си разказваме страшни истории. Искате ли?

— Хайде! — въодушеви се един висок и русоляв шестокласник от Белене. — Аз ще разкажа първи.

— Добре, разказвай — подканиха го две-три деца.

— Окей, започвам. Значи, разправям ви истина и сегашно реално събитие, а не някаква брадата приказка. Има един дядо в Белене, турчин. Всички казват, че се е побъркал, ама странят от него и бягат. Даже комшиите му се изнесоха.

— Защо? — попита недоумяващо едно момиче от Свищов.

— Защото преди години жена му починала… А сега, доста често, можеш да го видиш тоя дядо, дори и посред бял ден, да седи на пейката пред къщата си, да си пуши кротко и от време на време да си приказва сам. Ама ако минеш нощем край къщата му, ще видиш, че не си говори сам, а говори на една сянка…

— Абе да! — усъмни се шестокласник от Никопол с наболи мустачки. — Не може да бъде.

— Истина е — обади се нисък петокласник от Белене, пушещ небрежно. — Аз съм му градски и знам за този случай. Ама има и още истории — Белене е пълно с тях. Веднъж един мъж си пийнал и тръгнал да сваля някаква мадама. Отишли някъде по брега на Дунава — искали да правят това-онова. Той й вика: „Хайде тук“, а тя го дърпа все по-навътре, към едни камъни досами брега. Накрая онзи не издържал, хванал я и й дръпнал полата нагоре.

— И после? — ухили се никополчето.

Малкият беленчанин пусна кръгче дим от цигарата си.

— Краката на жената били магарешки.

— А стига бе! — шашна се мустакаткото.

— Искам и аз да ви разкажа една! — обади се чернокосо свищовлийче с яркосини очи. — Значи, отишла една жена посред нощ на свищовските гробища да занесе цветя на гроба на мъжа си. За какво ли й е било през нощта да ходи там… Отишла тя, оставила цветята, оплаквала на гроба и изведнъж чула недалеч зад себе си звуци на цигулка. Обърнала се и видяла един стар дядо с побелели коси да седи на един гроб и полека да тегли лъка по струните. А дядото бил полупрозрачен — през него се виждало… Уплашила се и побягнала. На другия ден отишла, ама по светло на гробищата, и право на гроба, дето седял дядото призрак. И какво мислите, прочела на надгробната плоча?