Читать «Човекът, който обичаше Стивън Кинг» онлайн - страница 44

— А аз знам една история, дето не съм сигурен от кой град е точно, ама много ми хареса и ще ви я разкажа — обади се свищовлията, който разказа за цигуларя. — Значи, отишъл един пич на дискотека и се запознал с едно гадже. Танцували, сваляли се, отишли на кафе. Там тя разляла кафето на роклята си, станало й петно. Накрая младежът я изпратил до вкъщи с уговорката, че ще се видят на другия ден. Отишъл на другия ден той и позвънил. Излязла майка й. Той й обяснил така и така, че идва за дъщеря й, а майката като ревнала. Дъщеря й била починала преди няколко години. Не повярвал младежът и накрая се стигнало до там, че разкопали гроба. А в ковчега момичето лежало младо и красиво, сякаш през всичките тези години въобще не се е разлагала. А на роклята й имало петно от кафе…

— Пък в Белене ми обадиха за една жена, която имала червени очи и можела да се превръща в котка — започна Големия беленчанин.

— Е, стига с вашите беленски истории де! — обади се сърдито троянския. — Хей, ти не се обаждаш въобще, я разкажи нещо.

Последното беше отправено към едно мълчаливо и уплашено на вид красиво момиче с руса коса. На лицето й се мъдреха големи очила, а около врата й бе увито малко бяло шалче. Тя гледа няколко секунди цялата компания, после бавно започна:

— Ами аз съм от Янтра. Това е едно село на едноименната река. Чувала съм една история за жена, която се събудила през нощта и отишла в съседната стая, защото бебето й плачело. Като отворила вратата, замръзнала от ужас — някакъв нисък, гърбав мъж, целия космат, се бил надвесил над люлката. Това било таласъм. Той душал бебето с една връв. Разпискала се жената и хвърлила по съществото първото нещо, което й попаднало — икона ли, библия ли, ама успяла да го прогони и той избягал през комина.

— Хм. Това не ми се видя особено страшно — сви презрително устни беленчанката.

— Нито пък на мен — додаде свищовлийката.

— Или пък на нас — подкрепиха ги Малкия и Големия беленчанин заедно с никополския.

Русата красавица от Янтра се стъписа, лицето й пребледня. Тя бавно разви шалчето от врата си, после дръпна надолу яката на блузата и приближи шия до светлината на свещите.

Цялата компания ахна уплашено в един глас. Беленчанката и свищовлийката несъзнателно се прегърнаха, а балканджията се опули с увиснала челюст.

През врата на момичето минаваше тънък, грозен синьо-чер белег. Сякаш някой се бе опитал да я удуши с връв.

Видеокасети

Разказът е носител на трето място в литературния конкурс на Шуменски университет „Еп. Константин Преславски“ за 2007 г.

Стилиян Калчев беше най-обикновен човек, работещ в химкомбинат „Свилоза“ от седемнайсет години като кипаджия. Така се наричаха на жаргон елтехниците, зачислени към отделение КИП и А в предприятието. За своите четирийсет и една години изглеждаше състарен поне с десет години. Заклет ерген, Калчев живееше сам-самичък в тухлената си гарсониера в блок „Маяк“. Беше среден на ръст, набит, с рядка черна коса, която от няколко години бе започнала да се прошарва по слепоочията. Всяка сутрин ставаше в седем, изпъваше леглото по войнишки, миеше си зъбите, бръснеше се и без да е закусил хващаше рейса за работа от спирката на пл. „Свобода“. Новичките зелени рейсове на „Свилоза“, които не просто возеха, а се плъзгаха леко по шосето, го закарваха заедно с многобройните други работници до предприятието, където той работеше от понеделник до петък редовна смяна. Заплатата на Стилиян му стигаше точно да си плати тока и водата (телефон и кабелна нямаше, нито пък джиесем или компютър), да си купи храна и дрехи и да се отдаде на своите три житейски удоволствия: цигари, бира и видеокасети.