Читать «Четвъртият гроб под краката ми» онлайн - страница 8

— О, да — каза леля Лил с отнесено кимване. — Изпрати й обичта ми.

— Лельо Лил — каза Куки, изправяйки се и гледайки до мен. Само че от грешната страна.

Кимнах отново по посока на леля Лил, а Куки коригира посоката на погледа си.

— Лельо Лил, толкова съжалявам. Толкова ще ни липсваш.

— Ооо, не е ли сладурана? Винаги съм я харесвала.

С усмивка поех ръката на леля Лил в своята.

— И аз винаги съм я харесвала. Допреди петнадесет минути.

* * *

Реших, че душът бе добра идея и скочих вътре, докато Куки правеше инвентаризация, а леля Лил реши да види как изглежда Африка през новата й перспектива. Зачудих се дали някога щеше да разбере от колко време бе мъртва. Аз със сигурност нямаше да й кажа.

Горещата вода беше една от най-добрите терапии на света. Отмиваше стреса и успокояваше нервите. Но ротвайлерите бяха още по-добре. Откакто великолепният ротвайлер на име Артемида беше умряла и станала мой пазител — срещу какво, представа нямах — намирах взимането на душ за по-голямо предизвикателство от обикновено. Най-вече защото и Артемида обичаше душове. Тя не се навърташе толкова често, но в минутата, в която пуснех водата, тя се появяваше.

— Здравей, прекрасна — казах аз, докато тя се опитваше да улови струя вода в устата си.

Тя излая игриво, силното джавкане отекна в стените на ваната. Пресегнах се и я почесах по ушите. Водата минаваше право през нея, така че беше суха на допир, но много се стараеше да улови тежките капки с езика си.

— Знам как се чувстваш, момиче. Понякога нещата, които искаме най-много, изглеждат напълно непостижими.

Когато скочи отгоре ми, дребната й опашка се завъртя от радост, а тежестта й ме стовари върху покритата с плочки стена. Задържах се за душа, за да си възвърна равновесие, после я оставих да оближе врата ми, преди друга струя вода да привлече вниманието й. Тя се гмурна към нея, почти събаряйки ме. Определено ми трябваше постелка за баня. А да си обръсна краката с ротвайлер, който преследва всяка струя вода, беше като да поема живота си в свои ръце, но трябваше да се свърши.

След почти успешното бръснене на крака с минимална загуба на кръв, спрях водата и я гушнах. Тя облиза лявото ми ухо, предните й зъби одраскаха ушната мида и ме накараха да настръхна, а аз се засмях с глас.

— О, благодаря ти. Това ухо трябваше да се почисти. Много ти благодаря.

С още едно изджавкване, тя осъзна, че времето за забава беше приключило. Невероятният свят на пръскащата вода беше спрял, затова тя се метна през външната стена и изчезна. Чудех се дали бе грешно, че се къпех с куче.

Изсуших косата си и я издърпах в нещо, наподобяващо конска опашка, облякох дънки и бял пуловер с цип на яката, след което се огледах в огледалото. Нямам представа защо. Така или иначе след няколко часа щях да се преоблека отново в пижамата си. Защо се бях облякла? Защо си правех труда? В този ред на мисли, защо се бях изкъпала?

Изстисках малко лосион на дланта си и разтърках ръце, докато оглеждах гадния белег на бузата си. Почти бе изчезнал. На всеки друг би останал като постоянно напомняне за събития, които по-добре да бъдат забравени. Но да бъдеш жътвар на души си имаше предимства. И по-конкретно, бързо оздравяване и минимално количество белези. Никакво видимо доказателство в подкрепа на причината за внезапната ми слаба агорафобия. Толкова бях глупава.