Читать «Четвъртият гроб под краката ми» онлайн - страница 167

— Засега. — Той се смръщи и погледна надолу към алеята покрай сградата. — Докато не открият по-добър начин да се доберат до теб.

Все още бяхме в безизходно положение. И не можех да не се зачудя дали обвиненията му за убийство не бяха оттеглени, само за да се превърне в подпалвач. Защо би подпалил онази сграда? Която и да е от сградите? Бе живял там, но защо би ги запалил?

Трябваше да си спомня откъде бе дошъл. Бях изтезавана от Ърл Уолкър само веднъж и това ме бе променило умствено, физически и емоционално. Бях се превърнала в различно животно. Какво биха причинили на човек години на такова мъчение? Десетилетия на жив и дишащ страх, ден след ден? Да бъдеш използван и малтретиран, бит и гладуващ, без рай, без сигурно място, на което да се скриеш? Само при мисълта ребрата ми се стегнаха около дробовете ми.

Той ме гледаше изпод миглите си със знаещо изражение.

— Не ме съжаляваш, нали? Не ми се ще да трябва да те излекувам от това.

Мда, все още беше ядосан.

— И как точно би постигнал такова нещо?

Примирението на лицето му спря дъха ми.

— Повярвай ми, като ти кажа, че не искаш да знаеш.

Преди да успея да отговоря, силен пукот експлодира във въздуха зад него. Той се обърна към звука, а аз погледнах покрай него, моментално усещайки опасност. Светът се разми и забави, но не достатъчно бързо. Рейес пристъпи пред мен, когато куршумът, изстрелян към моята глава, вместо това се заби в гърдите му. Той излезе през гърба му и продължи пътуването си, раздробено парче метал, но достатъчно цяло, за да довърши започнатото. Тогава, в подвиг, който ме порази, Рейес се обърна, твърде бързо, за да го видя, и го хвана насред въздуха.

Препънах се назад и продължих да гледам, докато Рейес отвори длан, за да огледа куршума. Но той беше материален. Когато куршумът го удари, той нямаше време, за да се раздели. Да се опита да го спре с безтелесната си същност. Кръв се разпростираше по тениската му толкова бързо, че само при гледката ми премаля. Той се закашля и от устата му излезе кръв.

Погледът му срещна моя, когато падна на колене и прошепна:

— Бягай.

Втурнах се напред, за да го хвана, и зърнах виновника да се свива на върха на сградата по-надолу по улицата. Очаквах друг демон. Вероятно някой помъдрял и решил да донесе оръжия за масово унищожение на партито. Но беше русият моторист от банковия обир. Онзи, който е бил изгонен от военните, който не е довършил обучението си за снайперист. Стоях там, повече от сащисана. Очевидно наистина не искаше никакви свидетели.

Гняв се надигна в мен по-бързо от разбиването на атом. Като вулкан, изригващ от върха на планина, ярост изби от мен като ослепителна светкавица. Прозорци се разбиха и парчетата стъкло увиснаха като купчина блестящи цветове, когато тръгнах към Русокоско, стиснала зъби решително. Той презареждаше пушката, движенията му в пренастройващото се време бяха бавни, мудни. Той насочи приклада към рамото си, наклони глава, докато образа не се намести през мерника. Точно когато пръстът му започна да натиска спусъка, аз се протегнах през гърдите му и смачках сърцето му. То изтупка още веднъж, два пъти, после спря. А удовлетворението премина през мен както студена вода, гасяща пожар.