Читать «Черният конник» онлайн - страница 89

Той премина покрай мястото на снощната битка. Трупът на Хорациус беше вдигнат и кръвта — засипана със суха пръст. Явно беше, че хората на княза са поработили добре до утрото. Но въпреки това групички се тълпяха околовръст, сочеха следите по земята и шушукаха. Мнозина се обръщаха към него с желание да го заговорят, но Есхач знаеше, че наоколо гъмжеше от шпиони, и затова благоразумно отклоняваше всички разговори.

Скоро беше при княз Бориса и на него разказа открай докрай нощните си преживелици. Докато го слушаше, дългото и бледо лице на стария княз постепенно се оживяваше, покриваше се с руменина, като че ли той сам вземаше участие в случката. От време на време възклицаваше шумно или размахваше войнствено ръка, сякаш забравяше, че е един стар като Матусалем монах, а се виждаше пак млад и в онези бранни доспехи, в които някога бе водил войската към победи.

— Ах — възкликна старият княз, когато боилът завърши разказа си. От вълнение бялата му брада трепереше. — Защо, защо не съм двайсет лета по-млад, за да се боря рамо до рамо с него…

— Той и сега не е сам, господарю. С него е целият наш народ.

— Така е, Есхач, така е. И народът е прав, защото никога до днес той не е имал по-велико чадо. Никога не е имало по-достоен човек да бъде негов вожд в мир и бран.

— Не избързваш ли много, господарю? Владетел е все още Владимир и той съвсем не мисли да се сбогува с престола.

— Ще се сбогува той, скоро ще се сбогува. Ако не си отиде сам, Черноризец Храбър ще го изхвърли… Песента на Владимир е изпята, Есхач. И колкото по-рано го разбере, толкова по-добре за него. — Тези думи сякаш наведоха Бориса на една необикновена мисъл. Той смръщи вежди и се загледа в някаква далечна точка. — Да, толкова по-добре за него — повтори той гласно. — Ще отида и ще му го кажа. Той, вярвам, има още достатъчно разум в главата, за да разбере. Нека, дорде е време, последва своя Окорсис, иначе… иначе и една аспра не давам за живота му.

Старецът се изправи. Развълнуван, изплашен от думите му, Есхач го улови за ръката — нещо, което никога досега не беше си позволявал да направи.

— Чакай, господарю. Не решавай прибързано! — От тревога и напрежение старият боил с мъка изговаряше думите си. — Сега Плиска прилича на наръч сухи съчки и една искра стига, за да пламне огън.

— Е? Толкова по-добре тогава.

— Но огънят може да се стовари на твоята глава. Никой не знае на какво е способен Владимир в тези часове…

— Точно в тези часове, Есхач, никой няма право да мисли за себе си, за животеца си. Никой, а най-малко аз.

— Но твоят живот не ти принадлежи, господарю. Цял народ води борбата с твоето име на уста, днес ти не си нито Борис, нито Михаил. Ти си пряпорец на онези, които са се заклели да умрат за правдата.

Старецът се замисли за миг, но после разтърси глава.

— Не, ще отида. Трябва да отида и ще отида!

С припрени движения той се залови да облича най-хубавата си сукнена власеница, сякаш се гласеше за тържествена литургия. Есхач понечи да каже нещо, но изглежда си спомни прочутата Борисова упоритост, защото затвори уста и без дори да се сбогува, изхвръкна от княжеската горница. Въпреки годините си той се затича през смълчаните ходници на двореца, а мечът му изтръгваше искри от мраморните стъпала на стълбите.