Читать «Черният конник» онлайн - страница 91

— И ти искаш…

— Да — кимна Борис. — Народът е в небивал подем. Великият час е назрял. Сега нищо не е по-пагубно от бездействието. Ще отида при онзи окаяник. Ако ме послуша, добре. Ако не ме послуша, той сам ще подпали огъня, който ще го помете.

Симеон направи крачка напред. Великата саможертва на баща му превърна в прах книжовното му безстрастие.

— Тогава и аз ще дойда с тебе, татко. По̀ ще слуша Владимир, като сме двама.

— Не! — рязко извика бащата. — Не! Забранявам ти да ме следваш. — Той видя как Симеон послушно отстъпи, затова добави с променен глас: — А вие… прощавайте. И помнете, никоя жертва не е достатъчна, когато се касае за отечеството.

— И все пак… — опита се да заговори Есхач.

Но Борис не слушаше, а вече крачеше към Големия дворец.

Стражите пред вратата не посмяха да го спрат — в библейски стария мъж имаше нещо толкова властно, че въпреки пренебрежението на Владимир околните неволно му се покоряваха. Той надникна в престолната зала, но вътре нямаше никой. Затова спря един слуга и запита строго:

— Къде е князът?

Човекът се поколеба. Той знаеше, че Владимир бе заповядал никой да не го безпокои, и сега се страхуваше от гнева му.

— Питам те къде е князът — кресна Борис. — Отговаряй!

Този глас, който не търпеше възражения, уплаши слугата.

— Горе, господарю. Оттегли се в покоите си с кавхана Цок и повели никой да не го тревожи.

— Тази повеля не се отнася за онзи, който му е дал княжеския скиптър. Води ме!

Разтрепераният слуга го поведе към горния кат на двореца. Пред стаите на Владимир стояха двама стражи с алебарди. Те препречиха пътя на стареца.

— Тук ли е князът? — запита Борис и като чу утвърдителния им отговор, заповяда: — Идете да му кажете, че аз, монахът Михаил, а по прежному — княз Борис, искам да го видя.

Единият от стражите влезе в стаята и след малко отново се появи, като отвори широко вратата.

— Хан Расате благоволява да те приеме — обяви той церемониално, като се поклони.

Борис прекрачи покрай него. При влизането му Цок се изправи, но Владимир остана седнал. Старият княз заговори веднага:

— Дойдох да поговоря с тебе, Владимире.

— Расате — поправи го Владимир многозначително. Дори и сега, когато се чувствуваше в смъртна опасност, ханът бе запазил царственото си високомерие. — Онзи, който се казваше Владимир, сега се нарича Расате.

— Както онзи, който преди се казваше Хорациус Барка, сега се нарича „мъртвец“ — заядливо подхвърли Борис.

— Това ли дойде да ми кажеш?

— Не, това ти го припомни онзи, комуто ти дължиш княжеската си корона. А сега трябва да изслушаш баща си. — Старецът се обърна към кавхана: — Цок, остави ни сами.

Цок беше готов да послуша тази заповед, но Владимир го спря:

— Остани, Цок. Тук само аз имам правото да заповядвам. Говори, старче. Аз нямам тайни от кавхана.

— Дойдох да те предупредя, Владимире. — Гласът на стария княз бе толкова тържествено — повелителен, че този път Владимир се въздържа да го поправи. — Животът ти е в опасност.