Читать «Черният конник» онлайн - страница 85

— Ханът те вика, боиле. Изпрати ни да те придружим.

Есхач се замисли. Това твърде приличаше на клопка, но същевременно беше невъзможно да не се подчини.

— Почакайте малко — извика той пак в тъмнината. — Ще се облека и ще дойда. — После се обърна към Наума: — Трябва да отида, Науме. Тази работа не ми мирише на добро, но няма как да откажа. Пък ако се случи нещо…

Той облече кафявия кафтан с лисичите кожички, нахлупи самурения калпак, препаса меча и излезе. Тримата стражи, които бяха дошли за него, му се поклониха и тръгнаха на три крачки след него. Есхач беше нащрек. Вървеше по средата на улицата, оглеждаше се на пресечките, а ръката му не слизаше от дръжката на меча. Но нищо не се случи. Те прекосиха безлюдните улици на Външния град, преминаха през източната порта на „Ханската твърд“ и стигнаха невредими до Големия дворец. Тук стражите се поклониха повторно и оставиха боила да влезе вътре.

Владимир беше сам, но въпреки това стотина машали осветяваха цялата престолна зала. Есхач спокойно приближи до него и стори сдържан, но почтителен поклон.

— Викал си ме, господарю?

Князът го гледаше смръщено. Всъщност той не беше гневен, но със сърдития си вид искаше да скрие мислите си от хитрия и прозорлив ум на стария боил.

— Ти сигурно знаеш, Есхач, че ичиргу-боилът е заминал снощи във велбъждкото си имение?

— За имението не зная нищо — иронично отвърна Есхач, — но чух за заминаването на Окорсис.

— Дали не знаеш и нещо повече?

— Не, нищо. Аз не съм от най-доверените люде на Окорсис.

— А може би в навечерие на заминаването е споделил нещо с тебе?

Есхач мислеше бързо. Въпросът показваше, че Владимир знае за посещението на ичиргу-боила, но дали знаеше и за същината на разговора? Бе чул от приказките на хората, че Окорсис е оставил някакво писмо за княза, но доколко беглецът бе споделил истината с господаря си, оставаше тайна за него.

— Той беше при мене, но не е говорил за заминаване.

— Значи друга бе целта на посещението?

Въпросът не търпеше повече извъртания и Есхач разбра това.

— Окорсис дойде да ме моли да бъде причислен към людете на Черноризец Храбър. Срещу обезпечаване на сигурността му той предлагаше да подпомогне превземането на Плиска.

— И ти? — бързо попита князът, но Есхач бе живял твърде дълго и бе патил твърде много, за да се хване на такава проста уловка.

— Аз му отговорих, че не познавам такъв човек и нямам никаква връзка с него — каза той и се засмя хитро!

Князът бе изненадан от неочакваната искреност на боила.

— Ти казваш истината, защото тя вече не може да навреди на Окорсис, нали?

— Да — отговори Есхач с онази войнишка прямота, която му бе спечелила уважението и любовта на войската.

„Жалко, че не успях да спечеля този човек на моя страна — помисли Владимир. — Жалко. Но вече е много късно.“

— Добре, Есхач. Щом ми отговори истината, аз нямам какво повече да те питам. Можеш да си отидеш.

Тази неочаквана развръзка учуди боила. Тя изглеждаше неестествена и подозрителна — за толкова малко думи в Плиска не будеха хората посред нощ. Но князът бе приключил разговора и на него не му оставаше нищо друго, освен да се поклони и оттегли.