Читать «Черният конник» онлайн - страница 73

И пак, както три пъти досега, започна луда гонитба из спящите улици на престолния град. И пак, както три пъти досега, Черноризец Храбър успя да достигне до Горния край на града и там да изчезне, сякаш погълнат от земята.

Но този път Хорациус Барка бе намислил да направи друго. Той остави половината от людете си да претърсят наоколо, а с останалите препусна обратно, към Вътрешния град. Не след дълго той стигна до Малкия дворец, скочи от коня и с изваден меч влезе вътре. Вървеше толкова бързо, че спътниците му едва успяваха да го следват. В този момент като че ли всички демони на ада се бяха заселили в тялото му — той подтичваше със злокобна решителност, очите му мятаха светкавици, а устните му бяха свити в зла усмивка. За него часът на разплатата бе настъпил.

Пред вратата на стаята, заемана от Симеон, един човек се изправи пред него.

— Стой!

Беше дядо Продан, който, след изчезването на Мостич, отново се бе върнал като слуга при Симеона.

— Махни се, старче! — изръмжа Хорациус. — Идвам при Господаря ти!

— Който идва посред нощ с меч в ръка, не идва за добро. Върви си, човече, и ела утре, когато тъмнината не ще крие намеренията ти.

Упоритостта на слугата още повече затвърди убеждението на Хорациус. Той кимна на хората си:

— Махнете го!

Те се нахвърлиха върху бедния старец, надвиха слабата му съпротива и го повалиха. Хорациус беше сигурен, че стаята на Симеон ще бъде празна. Затова той не си даде труд да почука, а блъсна вратата и влезе вътре.

На голямата дървена маса, отрупана с книги и обемисти свитъци, горяха две дебели восъчни свещи. До нея една висока черна фигура обърна глава и в трептящата светлина на вощениците боритарканът видя пред себе си бледото брадато лице на Симеон. По всичко личеше, че братът на хана отдавна бе стоял надвесен над книгите, защото очите му изглеждаха уморени и блуждаещи. При тази неочаквана гледка Хорациус замръзна на мястото си, като че ли за миг се бе превърнал в каменен идол.

Странен, много странен човек беше този Симеон. Той бе така завладян от книгите си, че сякаш се бе преселил в някакъв недействителен мир, където господствуваше мисълта и нищо извън нея нямаше значение. И сега той бе така спокоен и безразличен, като че ли на света няма нищо по-обикновено и всекидневно от това да отворят с трясък посред нощ вратата на стаята ти и вътре да се вмъкне човек с гол меч в ръката.

Той примигна няколко пъти, като напрягаше уморените си очи, и позна боритаркана.

— А, ти ли си, Хорациус Барка? — Гласът му бе спокоен и не изразяваше никакво учудване. — Заповядай, седни. — Той освободи един стол от струпаните върху него книги и ръкописи. — При мен е малко тесничко и неподредено, но ти прощавай.

Хорациус още не можеше да се отърси от вцепенението си и не бе способен нито да помръдне, нито да проговори. Сгромолясването на убежденията му беше така страшно, че той не успя да се опомни.

— Влез, влез — настояваше Симеон. — При мене толкова рядко идват хора…