Читать «Черният конник» онлайн - страница 18

— Едно нещо ме смущава, братко. Днес е петък, а аз съм дал обет в петък да не вкусвам блажно…

— А, това ли било! Ти ако искаш, яж, ако искаш, гладувай, но тук бъди, Симеоне. А сега иди и си почини от пътя, братко.

Владимир едва дочака Симеон да излезе от залата и радостно тупна с длан по облегалото на престола.

— Е, Окорсис, стар дръвнико, кой от двама ни имаше право?

Никой не знаеше по-добре от ичиргу-боила, че дори и една педя не отделя ханската веселост от ханския гняв. Пък и наистина бе сгрешил. Затова той побърза да се хвърли по очи пред хана, да целуне кафтана му и да извика:

— Прости ми, господарю. Дори и Тангра не може да се сравни по мъдрост и прозорливост с тебе.

— Така е — самодоволно се съгласи ханът. — Трябва да познаваме людете от един поглед. Но ако видя, че в главата на Симеон започнат да се мяркат и други мисли…

Той не се доизказа, но всички разбраха какво искаше да каже.

VII

Нямаше човек на земята, който да може да се похвали, че познава живота на Хорациус Барка. Не го познаваше нито Хуго фон Бернхайм, с чиято свита той бе дошъл в столицата на българите, нито дори крал Арнулф, който го бе изпратил на това далечно пратеничество с тайната надежда, че няма да го види повече. Защото не беше тайна, че Хорациус Барка бе опасен както за враговете, така и за приятелите си.

За него разправяха, че бил сицилиец и това изглеждаше твърде вероятно — тъмната му кожа, черните му блестящи очи, тънките, сякаш насмешливи мустаци и косите с цвета на гарваново крило, всичко у него говореше за човек, роден и отрасъл под лъчите на южното слънце. Той самият не обичаше да говори за себе си. Само понякога, когато виното бе развързвало езика му, той бе споменавал за службата си при франкския крал, за кръвопролитни походи в далечна Испания, за пра-теничества в заледените земи на скандинавците, за двубои, пиршества и жени. Наричаше се сам рицар, но никой досега не бе посмял да го запита от кого е получил шпорите си. Защото едно беше безспорно — по четирите краища на света навярно нямаше друг човек, който така изкусно да владее меча.

Той беше малко над среден ръст, но правеше впечатление на висок поради тънката си и стройна снага, гъвкава като генуезки меч и силна като тялото на леопард. Познатите му предпочитаха да стоят по-далече от него — беше си спечелил славата на свадливец и грубиян, който често използува невероятното си умение да върти меча, за да избива неприятните нему хора под формата на честен двубой.

Когато вечерта Хорациус Барка влезе заедно с Хуго фон Бернхайм в подредената за празненството тронна зала, той едва благоволи да кимне дръзко и надменно по посока на престола и огледа с нескрито високомерие насядалите край малки маси по дължината на залата български благородници. За голямо негово учудване до първата масичка отдясно на княза — място, което според всички церемониали на света се отрежда на най-видните гости и по право тази вечер трябваше да се запази за пратениците на Арнулф — седеше млад и бледен свещеник, а на самата масичка нямаше нищо друго, освен хляб, ряпа и пръстена паница с проста бобена чорба. Засегнат, Хорациус застана прав с разтворени крака и с ръце на кръста и извика обидено: