Читать «Черните птици» онлайн - страница 43

— А краката?

Джонас избърса ръцете си със салфетката.

— Мисля, че тук действителността също се различава от легендата. Ако не греша, обикновено са забивали двете пети заедно с един пирон. Преди няколко години в Светите земи дори беше открит един калценеус…

— Калценеус? — прекъснах го аз.

— Костта на петата. В този беше останала част от истинския пирон, с който е била разпъната жертвата.

Джонас изведнъж спря, когато забеляза изражението ми.

— Изглеждаш така, все едно някой опосум току-що е минал през гроба ти — отбеляза той.

— Колко време минава, докато настъпи смъртта от разпъване на кръст?

Взех един син пастел от керамичната чинийка, която беше оставена до солта и пипера, и разсеяно започнах да го въртя между пръстите си.

— Защо не попиташ някой доктор?

— Ти нали си доктор?

— Имам предвид, доктор по медицина.

— Кой може да каже къде свършва медицината и започва историята? — попитах го аз.

Джонас изсумтя.

— Винаги може да се разчита на теб да извъртиш нещо по философски.

Не отговорих, защото го чаках да продължи.

— Добре, нека да го сметнем — каза Джонас, като вдигна бирата си и я разклати. — Да кажем, от няколко часа до няколко дни в най-лошия възможен случай. Освен от всичко друго зависи и дали са счупили краката на жертвата, за което се предполага, че е било често срещана практика. Ако жертвата е била в състояние да подпира тежестта на тялото си върху краката, може да издържи повече. Не съм сигурен защо, но според легендата не са счупили краката на Исус. Освен това е имало и ограничение във времето, защото според еврейския закон не се е разрешавало трупът да остане навън през нощта.

През нощта. Представих си как Дебора Голд беше висяла навън през цялата нощ, която сигурно ѝ се беше сторила повече от безкрайна, и през цялото време беше умирала, атом по атом. Разделено по минути, това мъчение вероятно не е било толкова тежко, колкото другите неща, които ѝ бяха причинили, преди да я разпънат на кръст. И все пак е било ужасно.

— Разпъвали ли са жени? — попитах аз.

— Предполагам, че не е имало причина да не го правят, но все пак си представям, че се е случвало доста рядко — отговори Джонас. — Говорим за народи, които сигурно са били по-склонни да ги пребиват с камъни.

— Обичайно ли е било да обезобразяват тялото, да отрязват езика или нещо подобно?

Джонас ме погледна странно.

— Не съм чувал за такова нещо — каза той. — Да не искаш да кажеш, че…

— Чакай малко — прекъснах го аз.

През цялото време, докато Джонас беше говорил, аз си бях драскал с пастела по кафявата амбалажна хартия, с която беше застлана масата. Бях нарисувал няколко варианта на вдигната ръка, която държи голям чук — като картинката на популярната марка за сода бикарбонат, — и няколко варианта на някаква друга фигура, с широка основа и големи извивки на напречната линия:

— Какво е това? — попита ме Джонас.

— Не знам — отговорих аз.

Тази, която приличаше на буквата „Т“, сигурно беше кръст, но в рисунките имаше нещо, което не ми харесваше.