Читать «Черните птици» онлайн - страница 4

Точно в този момент изведнъж видях със съвършена яснота образа на игрището в гимназията в окръг Рейнс, където играех футбол в отбора на тренер Бъб, погледнато от средата на последния ред седалки в сектора за гости. Стадионът беше ярко осветен, но съвсем пуст и притихнал. Докато го гледах, идеално насложен върху шахматното поле на монитора на компютъра ми, светлините започнаха бързо да угасват една след друга. Всяка оставяше неразгадаема следа, твърде мимолетна и бледа, за да се регистрира от ретината ми, така че вместо това по някакъв начин се отпечатваха направо в мозъка ми. После започнаха да угасват и светлините извън стадиона, като вълна от мрак, която се спускаше към хоризонта във всички посоки. Светът след нея оставаше потънал в студена, беззвездна пустош, по-дълбока и черна от нощта.

Колкото и да беше наситен, този образ беше нетраен и се разтвори почти мигновено, като ме остави вторачен в шахматната дъска зад него. Още от дете имах нещо, което баба ми наричаше „късовидство“. Беше нещо повече от обикновена интуиция, но се проявяваше твърде рядко, непредсказуемо и почти неизменно беше прекалено слабо, за да се определи като истинско ясновидство, от което да има някаква полза, така че просто го приемах като знак от съдбата и продължавах. Както обикновено, и този път нямах никаква представа какво означава видението. Поседях още малко, като разсъждавах по този въпрос и чаках сърцебиенето ми да намалее. Не ми хрумваше нищо.

Вместо това си спомних, че както обикновено напоследък, и тази сутрин бях пропуснал закуската, и започнах да се чудя дали между нивото на кръвната захар и развинтеното въображение има някаква връзка. Намерих няколко сравнително новички банкноти по един долар в щипката си и се отправих към стаята за почивка. Вътре нямаше никого, така че я прекосих и застанах до прозореца, за да погледам дъжда от друг ъгъл. Сякаш беше започнало да вали по-силно и макар че не чувах нищо през дебелото двойно стъкло, реално си представих как усещам миризмата на дъжда. Два факта, които по някаква необяснима причина ми се сториха странни и злокобни.

Натиснах копчетата за две шоколадчета, налях си кафе в чаша от стиропор и отворих един брой на „Газет“, който някой беше оставил на една от малките пластмасови масички до стената. Във вестника не ме очакваха никакви изненади: всичко живо подкрепяше предложението за нов център за лечение на наркомани и въвеждането им обратно в обществото, стига да не се случваше в техния квартал; командосите на Евангелистката църква се бяха разпенили срещу сексуалното образование и изучаването на „Хъкълбери Фин“ в гимназията; политиците от Луизиана се опитваха да докопат процент от бюджета на новата магистрала. Имаше и специален ретроспективен материал по случай десет години от неразкритото изнасилване и убийство на Джой Доун Тероун, загинала на единайсет години, който преливаше в изброяване на всички неразкрити убийства и изчезвания на момичета и млади жени в тази част на щата през последните трийсет години. Сгънах вестника и го хвърлих в другия край на масата.