Читать «Часовникаря» онлайн - страница 51

Жената бе около петдесетте, носеше синя униформа с доста висулки отпред — медали, панделки, копчета, почетни значки. И брошка с американското знаме, разбира се. Също като политиците, началниците от нюйоркската полиция са длъжни да носят американския флаг на публични места. Прошарената ѝ коса бе подстригана на черта и ограждаше като в рамка издълженото ѝ, сериозно лице.

Мерилин Флеърти беше инспектор, една от малкото жени с такъв ранг в управлението (инспектор е по-висше звание и от капитан). Беше старши офицер в оперативния отдел, директно подчинена на началника на управлението. Оперативният отдел се занимава с много неща, но най-важното е да организира сътрудничеството с други организации за различни важни събития: планирани като посещенията на високопоставени лица, или не като терористични атаки. И може би най-важната част от работата ѝ бе да поддържа връзка с кметството.

Флеърти се беше издигнала в йерархията също като Сакс (и двете бяха от Бруклин). Инспекторката бе започнала като обикновен патрулиращ полицай, след това се беше прехвърлила в детективското бюро, бе израснала до лейтенант, началник на участък, и оттам — нагоре. Строга и намръщена, тя бе страшилище във всяко отношение — едра и мускулеста, с достатъчно умения и кураж, за да нагази сред минното поле, на което се натъква всяка жена във висшето командване.

Ако не вярваше, че е успяла, достатъчно бе да погледнеш на стената снимките ѝ с различни високопоставени приятели: висши чиновници, собственици на крупни строителни фирми, дори знаменитости от света на киното. Имаше нейна снимка с достолепен пооплешивял мъж, седнал на верандата на голяма крайморска вила. Друг признак, говорещ за успеха ѝ, бе кабинетът ѝ на „Полис Плаза“ едно, където се намираха сега. Флеърти някак си се беше уредила с ъглово помещение с изглед към пристанището. Никой от познатите на Сакс инспектори не можеше да се наслаждава на такава гледка.

Сакс седеше срещу Флеърти от другата страна на скъпото лакирано бюро. Другият гост в кабинета бе заместник-кметът Робърт Уолас. Той имаше големи бузи и самодоволно изражение, а прошарената му коса беше оформена елегантно. В момента носеше обикновени дрехи — сигналът за възможна корупция сред полицаите бе привлякъл вниманието на кметството и Уолас идваше направо от вилата си на южния бряг на Лоно Айлънд където прекарваше коледната си ваканция.

— Вие сте дъщерята на Херман Сакс — отбеляза Флеърти; без да изчака отговор, погледна Уолас. — Беше патрулиращ полицай. Добър човек. Била съм на церемонията по награждаването му.

Бащата на Сакс бе получил много награди по време на службата си. Тя се почуди за коя по-точно говори инспекторката. Дали за случая, когато бе убедил пиян мъж да остави ножа, който държал на гърлото на съпругата си? Или когато беше скочил през една витрина, за да обезоръжи грабител в местен магазин? А може би когато бе изродил едно бебе в киносалона „Риалто“, докато на големия екран Стийв Макуин се сражавал срещу лошите, а майката, латиноамериканка, се гърчела в родилни мъки на покрития с пуканки под?