Читать «Часовникаря» онлайн - страница 33

— Откъде знаеше, че сервитьорката е полицайка?

Дънкан се подвоуми за момент. След това отговори;

— В закусвалнята имаше един човек, седеше на края на бара. Помниш ли го? С черен костюм.

Винсънт кимна.

— Следя го от месец. Ще го убия.

Винсънт се усмихна:

— Будалкаш ме.

— Никога не се шегувам.

Винсънт скоро се увери, че е така — нямаше Умен Джералд, нито Гладен Джералд. Имаше само един — Спокойния старателен Джералд, който непринудено му разказа за намерението си да убие Уолтър Хандълман и изпълни обещанието си, като също толкова хладнокръвно преряза китките му и го остави да падне в леденостудените води на река Хъдсън.

Часовникаря разказа на Винсънт, че е дошъл в града, за да убие няколко души. Сред тях имаше и жени. Стига да внимава и да не се бави повече от двайсет-трийсет минути, Винсънт можел да се забавлява с телата им след смъртта да прави, каквото си поиска. В замяна трябваше да му помага — да го ориентира из града, по улиците, в транспорта, да стои на пост и от време на време да го кара.

— Е, съгласен ли си?

— Да — кратко отвърна Винсънт, макар че бе доста по-въодушевен.

Сега работеше за новия си работодател, следеше третата жертва, Джоан Харпър, Цветарката, както я беше нарекъл Умния Винсънт.

Тя извади ключа си и влезе в уличката зад ателието си.

Винсънт спря, изяде едно шоколадче и се облегна на близката лампа, надникна през прашното прозорче на ателието. Поглади изпъкналия си колан, под който висеше ловджийският му нож. Загледа се в силуета на Джоан, която запали лампите, съблече палтото си, започна да се суети в стаичката. Беше сама.

Винсънт стисна ножа.

Замисли се дали има лунички и какъв парфюм използва. Дали стенеше, когато я боли?

Не, не, не трябваше да мисли за това. Работата му бе само да гледа, да събира информация. Не можеше да разочарова Дънкан. Винсънт дълбоко вдиша болезнено студения въздух. Успокои се.

Джоан се приближи до прозореца и той я видя добре.

Дланите му започнаха да се потят.

Понякога човек просто не може да чака.

Гладът не ти дава мира.

* * *

„Следващия път се облечѝ топло. Какво очакваше?“

Кейтрин Данс държеше ръцете си над отворите за парното пред задната седалка на смрадливото такси, макар че излизащият от тях въздух не беше топъл. Разтърка пръстите си, след което приближи коленете на обутите си с черни чорапогащи крака към отдушниците.

Данс идваше от район, където температурата рядко спадаше под двайсет градуса; налагаше се да шофира със стотици километри, докато достигне места с достатъчно сняг за пързаляне, който да задоволи синчето и дъщеря. Докато в последния момент приготвяше багажа си за семинара в Ню Йорк, изобщо не ѝ мина през ума, че източно крайбрежие плюс декември е равно на полярен климат.

Сега размишляваше: „Още не съм свалила последните два килограма от онова, което наддадох в Мексико при последния случай (в който в продължение на пет дни седя в една задимена стая и разпитва заподозрения похитител), но наднорменото тегло поне ще ми послужи като топлоизолация. Не е честно…“

Плътно се уви с шала.

Малко над трийсетте, Кейтрин Данс бе специален агент в Калифорнийското бюро за разследване със седалище в Монтерей. Беше сред най-изявените американски специалисти по водене на разпити и кинесика — науката за наблюдение и анализ на жестовете и поведението на свидетели и заподозрени. От три дни бе в Ню Йорк и водеше семинар за местните полицейски служби.