Читать «Часовникаря» онлайн - страница 35

Таксито спря със свирене на гуми.

Данс погледна през прозореца.

— Това ли е адресът?

— Да.

— Не ми прилича на полицейски участък.

Шофьорът погледна старата сграда:

— Да, не прилича. Обаче номер шестстотин седемдесет и пет е това.

* * *

Да и не — рече си Данс.

Хем беше полицейски участък, хем не беше.

Лон Селито я посрещна в антрето. Предишния ден бе посетил курса по кинесика на „Полис Плаза“ номер едно и днес ѝ телефонира с молба да им помогне в един случай на серийни убийства. Когато ѝ даде адреса, тя си помисли, че става дума за полицейски участък. Къщата се оказа снабдена с апаратура по криминалистика не по-зле от лабораторията на ФБР в Монтерей. Само дето беше в частен дом.

Собственост не на друг, а на самия Линкълн Райм.

Друга подробност, която Селито беше пропуснал да спомене.

Разбира се, Данс бе чувала за Райм — много полицаи бяха слушали за гениалния паралитик — но не знаеше подробности за живота му и ролята му в Нюйоркското полицейско управление. Тя скоро престана да забелязва недъга му. В работата си Кейтрин Данс следеше най-вече очите на хората. Освен това един от колегите ѝ в Калифорнийското бюро беше парализиран от кръста надолу и тя често забравяше, че приятелят ѝ е в количка.

Селито я запозна с Райм и висока детективка на име Амелия Сакс. Данс веднага забеляза, че двамата са нещо повече от колеги. Не беше нужна голяма наблюдателност, за да се досети — когато тя влезе в стаята, Сакс държеше Райм за ръката, шепнеше му нещо и се усмихваше.

Детективката я поздрави радушно. Селито я запозна с още неколцина полицаи.

Данс чу леко бръмчене зад гърба си — над яката ѝ висяха слушалки. Тя се засмя и изключи микрокомпютъра си, който носеше винаги със себе си като апаратче за изкуствено поддържане на дишането.

Селито и Сакс ѝ разказаха за разследването — което очевидно се ръководеше от Райм, макар че беше цивилен.

Паралитикът не участваше много в разговора. Гледаше втренчено голяма бяла дъска, изписана с бележки за уликите, открити на местопрестъпленията. Докато слушаше обясненията на другите полицаи, Данс не спираше да наблюдава Райм — как се взираше в дъската с присвити очи, как си мърмореше, как поклащаше глава, сякаш се укоряваше, че е пропуснал нещо. От време на време затваряше очи, веднъж или два пъти спомена нещо за случая, но през повечето време не обръщаше внимание на Данс.

Тя се забавляваше. Свикнала бе със скептицизма. В повечето случаи го пораждаше това, че тя не приличаше много на полицай — тази привлекателна жена със сплетена на плитка тъмноруса коса, светловиолетово червило, големи обеци, златна огърлица с черупка от морско ухо, ръчно изработена от майка ѝ, да не говорим за любимите ѝ обувки, украсени със странни висулки (работата ѝ като полицай обикновено не включваше преследване на престъпници). Сега обаче разбираше, че скептицизмът на Райм се корени в друго — като повечето криминалисти той не вярваше много на кинесика и разпити.