Читать «Часовникаря» онлайн - страница 31

— Разследваме тежко престъпление — каза му Селито. — Било е извършено близо до мястото, където сте били снощи. Забелязахте ли нещо, което би могло да ни помогне?

— Не, нищо. Кълна се, щях да помогна, ако можех.

— Става дума за убийство.

— Съжалявам. И се извинявам, че така побягнах. Не исках да се замесвам.

Селито погледна униформените:

— Изведете го за малко.

След като излязоха, Бейкър измърмори:

— Чиста загуба на време.

Сакс поклати глава:

— Знае нещо. Имам предчувствие.

Райм се отличаваше от Сакс по отношението си към това, което с пренебрежение наричаше „човешката“ страна на полицейския занаят: свидетели, психологически профили и — Боже опази — предчувствия.

— Добре — изсумтя, — но какво да правим с това предчувствие?

Селито се намеси, преди Сакс да успее да отговори:

— Имам една идея.

Разкопча сакото си, под което се видя невероятно намачканата му риза, извади телефона си и набра номер.

6.

Винсънт Рейнолдс вървеше по мразовитите улици на Сохо, под синята светлина на лампите в този складов район на квартала, източно от „Бродуей“, далеч от луксозните ресторанти и бутици. Следеше цветарката.

Джоан, жената, която щеше да е негова през следващите няколко часа.

Джералд Дънкан буквално бе неговият спасител.

След случая със Сали Ан — когато Винсънт бе арестуван, защото загуби самообладание — той си каза, че в бъдеще трябва да внимава. Да носи маска за ски, да изненадва жените отзад, за да не виждат лицето му, да използва презерватив (който освен всичко друго забавяше еякулацията му), никога да не издебва жертвите си близо до дома, да сменя методите си и кварталите, в които действа, тъй че полицаите да не се досетят, че е сериен изнасилвач. Внимателно планираше нападенията и бе готов да избяга, при най-малката опасност да го хванат.

Е, така беше поне на теория. През последните години обаче ставаше все по-трудно да овладее глада си. Виждаше някоя жена на улицата и импулсивно решаваше: „Трябва да я имам. Още сега! Не ме интересува дали ще ме видят.“ Веднъж дори един полицай го задържа, след като някаква патка се обади на спешния телефон с оплакване, че я следял. Което си беше чистата истина. Пуснаха го, защото не бе направил нищо, но този случай трябваше да му послужи за урок да внимава повече.

Но той не внимаваше.

Гладът излизаше от контрол.

Преди две седмици похапваше торта с кока-кола в закусвалнята на една пресечка от кантората, в която работеше. Случайно се загледа в сервитьорката, нова, непозната. Имаше кръгло лице и беше стройна, с буйни руси къдрици. Той се втренчи в тясната ѝ синя блуза с две разкопчани копчета и гладът се възпламени в душата му.

Тя му се усмихна, когато му донесе сметката, и той реши, че трябва да я има веднага.

Дочу я да казва, че отивала отзад да пуши. Винсънт плати и излезе. Отиде до началото на уличката зад заведението и надникна. Момичето беше там, наметнато с палто, гледаше в другата посока. Беше късно — той предпочиташе смяната от 15.00 пред тази от 11.00 — и макар че по главната улица минаваха хора, малката пресечка бе съвсем пуста. Беше студено, паветата сигурно още повече, но не му дремеше; тялото ѝ щеше да го топли. Освен това при „гукане“ той почти не усещаше температурата.