Читать «Часовникаря» онлайн - страница 15

— Така е, но каквото постигнеш, като пометеш, ще изгубиш, като стоиш по-дълго време на местопрестъплението. Мисля, че има друга причина.

Тя се вглъби в сцената, представи си как вдига релсата, как слага въжето в ръцете на жертвата, как се вглежда в ужасеното му лице, изцъклените му очи. „Поставям часовника до главата му. Той тиктака, тиктака… Гледам как умира.

Не оставям улики. Помитам…“

— Мисли, Сакс. Какво е направил?

„Аз съм той…“

Изведнъж:

— Връщам се, Райм.

— Какво?

— Връщам се на местопрестъплението. Искам да кажа, той се връща. Затова е помел. Защото не е искал да оставя абсолютно нищо, което да ни даде някаква представа за него: влакна, косми, следи от обувки, пръст. Не го е страх, че ще открием скривалището му — той е твърде предпазлив, за да изпусне такива улики. Бои се обаче, че ще намерим нещо друго, което ще ни помогне да го разпознаем, когато се върне.

— Добре, може да е това. Може би е воайор, обича да гледа как хората умират, обича да наблюдава как полицаите работят. А може би иска да види кой го преследва.

Тръпки побиха Сакс. Тя се огледа. Разбира се, както обикновено в такива случаи в началото на улицата имаше групичка зяпачи. Дали убиецът бе сред тях и я наблюдаваше в момента?

Райм добави:

— Може би вече се е върнал… Дошъл е по-рано тази сутрин, за да се увери, че жертвата е мъртва. Което означава…

— Че може би е оставил улики другаде, извън местопрестъплението. На тротоара, на улицата.

— Точно така.

Сакс се провря под лентата около местопрестъплението и огледа улицата. След това — тротоара отсреща. Там откри пет-шест следи от обувки в снега. Нямаше откъде да разбере дали някоя то тях е на Часовникаря, но няколко — оставени от големи обувки с дълбоки грайфери — показваха, че някой, вероятно мъж, е стоял няколко минути в началото на уличката, като е премествал тежестта си ту на единия, ту на другия крак. Сакс се огледа и реши, че няма причина някой да стои там — нямаше уличен телефон, пощенска кутия, витрини. Нищо.

— Намерих няколко необичайни следи от обувки в началото на уличката, на тротоара при ъгъла със „Седар“. Големи. — Сакс претърси района по-внимателно. — Тук има още нещо.

— Какво?

— Златна щипка за банкноти — Пръстите ѝ мръзнеха в гумените ръкавици, докато броеше парите. — Има триста и четирийсет в нови двайсетарки. Беше точно до следите от обувки.

— У жертвата имаше ли пари?

— Шейсет долара, също доста нови.

— Може би извършителят е взел банкнотите в държателя, но го е изпуснал, когато е бягал.

Тя прибра парите в пликче, довърши огледа, но не откри нищо интересно.

Задната врата на близката сграда се отвори. Селито и един униформен охранител от постройката се показаха. Изчакаха, докато тя огледа вратата и заснеме онова, което описа на Райм като милион отпечатъци (той само се изкиска), и тъмното антре отвътре. Не намери нищо интересно.

Изведнъж в студения въздух прозвуча уплашен женски глас:

— О, Боже, не…

Ниска набита брюнетка около трийсетте изтича към жълтата лента, където един патрулен полицай я спря. Тя закри лицето си с ръце и заплака с глас. Селито се приближи. Сакс също отиде при тях.