Читать «Цигулката на Ротшилд» онлайн - страница 3

— М-да… Така… — бавно проговори фелдшерът и въздъхна. — Инфлуенца, а може би и треска. В града върлува тиф. Какво пък… Старицата, слава Богу, си е поживяла… На колко е?

— Догодина ще навърши седемдесет, Максим Николаич.

— Какво пък, поживяла си е старицата. Дотук е било, дошло й е времето.

— То, разбира се, справедливо благоволихте да отбележите, Максим Николаич — каза Яков, като се усмихваше от учтивост, — и чувствително ви благодарим за вашата симпатия, но как да ви кажа, на всякоя твар й се живее…

— Чудо голямо! — каза фелдшерът с такъв тон, като че от него зависеше ще живее ли старицата, или ще умре. — Ето какво, любезни, ще слагаш на челото й студен компрес и ще й даваш от тези прахчета по два пъти на ден. А сетне довижданце, бонжур.

По лицето му Яков виждаше, че работата е лоша и вече с никакви прахчета не може да се помогне; осъзна, че много скоро, днес-утре, Марфа щеше да умре. Той леко докосна фелдшера под лакътя, намигна му и каза полугласно:

— Да й турим поне вендузи, Максим Николаич.

— Няма за кога, няма за кога, любезни. Вземи си старицата и върви с Бога. Довижданце.

— Направете тая добрина — примоли се Яков. — И сам знаете, ако, да кажем, я болеше коремът или някаква вътрешност, то тогава прахчета и капки, ама тя има настинка! Първата работа при настинка е да се раздвижи кръвта, Максим Николаич.

Но фелдшерът вече викаше следващия болен и в приемната влезе баба с момченце.

— Тръгвай, тръгвай… — намръщи се той. — Излишно е да се залъгваш.

— В такъв случай сложете поне пиявици! Вечно ще се моля на Бога за вас!

Фелдшерът побесня и кресна:

— Престани да ми опяваш! Дръвник…

Яков също пламна и целият почервеня, но не каза нито дума, хвана Марфа под ръка и я изведе от приемната. Едва когато седнаха в каруцата, сурово и насмешливо погледна към болницата и каза:

— А пък и вие сте едни…! Ако бях богаташ, сигур щеше да поставиш вендузи, а за бедния човек и една пиявица ти досвидя! Изверг!

Когато пристигнаха у дома, Марфа постоя десет минути, като се държеше за печката. Струваше й се, че ако легне, Яков ще говори за пропуснати ползи и ще я хока, че все лежи и не иска да работи. А Яков я гледаше с притеснение и премяташе наум, че утре е Йоан Богослов, на другия ден — Николай Чудотворец, после — неделя, а пък понеделникът е тежък ден. Четири дни не трябва да работи, пък Марфа ще умре сигурно в някой от тях; значи ковчегът трябва да се прави днес. Той взе железния си аршин, приближи до старицата и й взе мярка. После тя легна, а той се прекръсти и почна да майстори ковчега.

Когато свърши, Бронза сложи очилата и написа в тефтера си: „Ковчег на Марфа Ивановна — 2 р. 40 к.“.

И въздъхна. През цялото време старицата лежеше мълчаливо, със затворени очи. Но вечерта, когато се стъмни, неочаквано повика стареца.

— Помниш ли Яков? — попита тя, като го гледаше радостно. — Помниш ли, преди петдесет години Бог ни даде момиченце със светлоруси косици? Тогава ние с тебе седяхме на брега на реката и пеехме песни… под върбата — и като се усмихна горчиво, добави: — Умря момиченцето.