Читать «Цигулката на Ротшилд» онлайн - страница 2

На шести май миналата година Марфа изведнъж се поболя. Старицата дишаше тежко, пиеше много вода и се олюляваше, но все пак сутринта сама запали печката и дори отиде за вода. Привечер се повали. Яков през целия ден свири на цигулка; когато се стъмни съвсем, взе тефтера, в който всеки ден записваше загубите си, и от скука започна да прави годишна равносметка. Получиха се повече от хиляда рубли. Този факт така го потресе, че запрати сметалото на пода и започна да го тъпче с крака. После го вдигна и отново дълго чаткаше и дълбоко, напрегнато въздишаше. Лицето му беше червено като рак и мокро от пот. Мислеше си, че ако тези пропаднали хиляда рубли ги сложеше на влог, от годишния процент биха се натрупали най-малко четиридесет рубли лихва. Значи и тези четиридесет рубли също са загуба. С една дума, където и да се обърнеш — навсякъде само щети и нищо повече.

— Яков! — повика го неочаквано Марфа. — Аз умирам!

Той се извърна към жена си. Лицето й беше розово от температурата, необикновено ведро и радостно. Бронза, който беше свикнал да вижда лицето й бледо, плахо и нещастно, сега се смути. Изглежда, наистина умираше и се радваше, че най-накрая напуска завинаги тази къщурка, ковчезите, Яков… Тя гледаше към тавана, мърдаше с устни и лицето й изразяваше щастие, като че ли виждаше смъртта, своята спасителка, и си шушукаше с нея.

Разсъмваше се, от прозореца се виждаше как пламти изгревът. Като гледаше старицата, Яков незнайно защо си спомни, че през целия си живот май нито веднъж не я беше погалил, не се беше смилил над нея, нито веднъж не се беше досетил да й купи кърпа или да й донесе от сватба нещо сладичко, а само й крещеше, хокаше я за загубите, нахвърляше се върху нея с юмруци; наистина, никога не я биеше, но все пак я плашеше и тя всеки път се вцепеняваше от страх. Да, не й даваше да пие чай, защото и без това разходите бяха големи, и тя пиеше само гореща вода. И той разбра защо тя сега е с такова странно, радостно лице, и се ужаси.

Дочака утрото, взе кон от съседа си и подкара Марфа към болницата. Тук нямаше много болни и затова чака малко, към три часа. За негово огромно удоволствие този път болните ги приемаше не докторът, който сам беше болен, а фелдшерът Максим Николаич, старец, за когото всички в града казваха, че разбира повече от доктора, въпреки че пиеше и бе побойник.

— Здраве желаем — каза Яков, като въвеждаше старицата в приемната. — Извинете, все ви безпокоим, Максим Николаич, със своите глупави грижи. Ето, благоволете да видите, разболя се моята стока. Другарката на живота, както се казва, извинявайте за израза…

Навъсил белите си вежди и поглаждайки бакенбардите си, фелдшерът започна да преглежда старицата. Тя седеше прегърбена на табуретката — слабичка, остроноса, с отворена уста, в профил приличаше на жадна птица.