Читать «Цигулката на Ротшилд» онлайн - страница 6

Вечерта и през нощта му се привиждаха детенцето, върбата, риба, убити гъски и Марфа, приличаща в профил на жадна птица, и бледното жалко лице на Ротшилд, някакви муцуни се надигаха от всички страни и мрънкаха за щети. Той се въртеше от едната на другата страна и пет пъти става от леглото, за да посвири на цигулка.

На сутринта стана насила и тръгна към болницата. Същият Максим Николаич му заповяда да слага на главата си студен компрес, даде му прахчета и по израза на лицето му и по тона му Яков разбра, че работата е лоша и вече никакви прахчета няма да му помогнат. Като се връщаше към къщи, той разсъждаваше, че има само една полза от смъртта: не трябва нито да се яде, нито да се пие, нито да се плащат данъци, нито да се обиждат хората, а тъй като човек лежи в гроба не една година, а стотици, хиляди години, то ако се преброят, ползата ще се окаже огромна. От живота на човека — загуби, а от смъртта — полза. Това разсъждение, разбира се, е справедливо, но все пак е обидно и горчиво: защо редът в света е толкова странен, че животът, който се дава само веднъж на човек, минава безполезно?

Не му беше жал да умре, но щом като видя у дома цигулката си, сърцето му се сви и му стана мъчно. Цигулката не трябва да я взима със себе си в гроба и сега тя ще остане сиротна и с нея ще се случи същото, каквото с брезовата горичка и с бора. Всичко на този свят пропада и ще пропада! Яков излезе от къщичката и седна на прага, като притискаше цигулката към гърдите си. Като мислеше за непоправимия, загубен живот, той засвири, без да знае какво, но се получи жално и трогателно и по бузите му потекоха сълзи. И колкото по-дълбоко се замисляше, толкова по-печално пееше цигулката.

Резето скръцна веднъж, втори път и на дворната врата се показа Ротшилд. Половината двор измина смело, но като видя Яков, спря изведнъж, настръхна целият и може би от страх започна да прави с ръце знаци, с които като че ли показваше с пръсти колко часа е.

— Приближи се, няма страшно — каза ласкаво Яков и го повика при себе си. — Приближи се!

Като го гледаше недоверчиво и страхливо, Ротшилд тръгна, но се спря на сажен от него.

— А вие бъдете милостив, не ме бийте! — каза той, като присядаше. — Мойсей Илич пак ме пратили. Не се страхувай, казаха, отиди отново до Яков и кажи, казаха, че без тях никак не е възможно. В сряда шватба… Да-а! Господин Шаповалов жени дъщеря си жа добър цовек… И шватбата ще бъде богата, у-у! — добави евреинът и примижа с едното око.

— Не мога… — проговори Яков, като дишаше тежко. — Разболях се, братко!

И отново засвири, а сълзите бликнаха от очите му върху цигулката. Ротшилд слушаше внимателно, застанал отстрани със скръстени на гърдите ръце. Изплашеното, недоумяващо изражение на лицето му постепенно се смени със скръбно и страдалческо, той вдигна нагоре очи в мъчителен възторг и проговори: „Ваххх!…“ И сълзите бавно потекоха по лицето му и закапаха по зеленото сако.

И после през целия ден Яков лежа и тъгува. Когато вечерта попът го изповяда и го попита не помни ли за някакъв особен грях, той напрегна отслабващата си памет, спомни си нещастното лице на Марфа и отчаяния вик на евреина, когато го ухапа кучето, и каза едва чуто: